Моята господарка забеляза тази промяна и ме попита какво мисля за това. Опитах се да оправдая девойката, отговаряйки, че по мое мнение тя не е напълно здрава; и работата свърши с това, че на деветнадесети изпратихме за доктора, както вече споменах по-горе. Той каза, че нервите й са разстроени, и намекна, че едва ли би трябвало да се ползуваме от нейните услуги. Господарката предложи да я изпратим за промяна на въздуха в един от нашите по-отдалечени чифлици. Розана ни помоли със сълзи на очи да й бъде позволено да остане; и в онзи злокобен час аз посъветвах моята господарка да я изпита още известно време. Както показаха събитията и както вие скоро ще видите, аз не бих могъл да дам по-лош съвет. Ако беше възможно да се гледа в бъдещето, аз със собствената си ръка щях да изведа Розана от нашия дом още тогава.
На двадесети се получи известие от мистър Годфри. Той възнамерявал да пренощува във Фризингхол, тъй като му се удавало случай да се посъветва с баща си по известна работа. На другия ден следобед той и двете му по-големи сестри щели да пристигнат на коне рано преди вечеря. Към записката бе приложена една изящна порцеланова кутийка — подарък за мис Рейчъл, с любов и благопожелания от нейния братовчед. Мистър Франклин й бе подарил някакъв обикновен медальон, който едва ли струваше половината стойност на кутийката. И все пак моята дъщеря Пенелопа продължаваше да настоява — такова е женското упорство, — че той, мистър Франклин, ще победи.
Слава богу, ето че най-после стигнахме до навечерието на рождения ден! Трябва да признаете обаче, че този път аз ви изведох доста бързо към целта. Но горе главата! Сега ще ви зарадвам с нова глава, която ще ви заведе право в същността на историята.
Девета глава
На двадесет и първи юни (рождения ден) сутринта времето беше облачно и променливо, но към обед небето съвсем се проясни.
Ние, служителите, започнахме този щастлив ден, както обикновено, с поднасяне малки подаръци на мис Рейчъл; аз произнесох речта, която произнасям ежегодно като шеф на прислугата. В този случай аз следвам метода, възприет от кралицата при откриване на парламента — тоест казвам всяка година почти едно и също нещо. Преди да бъде произнесена моята реч (както и речта на кралицата), всички я очакват с такова нетърпение, сякаш нищо подобно не е било слушано по-рано. И когато се окаже, че в нея няма нищо ново, слушателите, макар и да помърморят малко, си остават е надеждата, че ще чуят нещо ново идущата година. Лесно се управляват хората… и в парламента, и в кухнята — това е заключението, което трябва да се направи.
След закуска мистър Франклин има с мен тайно съвещание по въпроса за Лунния камък, който трябваше вече да бъде изнесен от банката във Фризингхол и да бъде предаден в ръцете на мис Рейчъл.
Опитвал ли се беше той отново да се обясни в любов на своята братовчедка и бе получил отказ или пък мъчителното безсъние, нощ след нощ, бе изострило странните противоречия и нерешителност в неговия характер — това аз не зная. Вярно е обаче, че мистър Франклин съвсем не беше във форма сутринта на рождения ден — за двадесет минути той двадесет пъти промени своите намерения относно диаманта. Що се отнася до мен, аз се придържах към простите факти, които не бяха известни. Не беше се случило нищо, което да ни накара да безпокоим моята господарка по въпроса за диаманта; и нищо не бе изменило закона, според който мистър Франклин трябваше да предаде диаманта на своята братовчедка. Такова беше моето мнение по въпроса и макар че мистър Франклин много пъти променяше решението си, той беше принуден накрая да се съгласи с мен. Решихме следобед той да отиде на кон във Фризингхол, да вземе диаманта и по всяка вероятност да се върне заедно с мистър Годфри и двете млади дами.
След това решение нашият млад джентълмен отиде пак при мис Рейчъл.
Те прекараха цялата сутрин и част от следобеда в украсяване на вратата. Пенелопа, застанала наблизо, разбъркваше боите по тяхно указание, а моята господарка, когато наближи времето за обед, ту влизаше, ту излизаше от стаята, притискайки кърпичката до носа си (тъй като него ден те попрекалиха с употребата на препарата на мистър Франклин), и напразно се опитваше да откъсне художниците от тяхната работа. Едва към три часа те си свалиха престилките, освободиха Пенелопа (за голямо нещастие на препарата) и се измиха от всичките мръсотии. Но те бяха постигнали целта си — бяха боядисали вратата за рождения ден и много се гордееха със своя успех. Разните грифони, купидони и прочие бяха, трябва да призная, твърде красиви наглед; но те бяха толкова много на брой, тъй отрупани с цветя и орнаменти, бяха представени в такива неестествени положения и пози, че оставяха в паметта ви някакво неприятно чувство, което вие продължавахте да усещате дълго време след като сте имали удоволствието да ги разгледате. И ако прибавя, че след завършване на сутрешната работа на Пенелопа й прилоша долу в кухнята, това не значи, че изпитвам някакво предубеждение срещу препарата. Не-не! Той преставаше да вони, когато изсъхнеше. И ако изкуството има нужда от подобни жертви, то, макар че Пенелопа е моя родна дъщеря, аз казвам: нека изкуството си получи тия жертви!