Мистър Франклин хапна набързо и тръгна към Фризингхол — за да доведе братовчедките си, както той съобщи на моята господарка, и да донесе Лунния камък, както бе известно само на него и на мене.
Тъй като това беше един от ония тържествени дни, когато аз трябваше да присъствувам в кухнята и да се разпореждам с прислугата по време па вечерята, то в отсъствието на мистър Франклин имаше какво да занимава мислите ми. След като приготвих виното и прегледах мъжете и жените, които щяха да прислужват на вечеря, аз се оттеглих в стаята да см събера мислите, преди да пристигнат гостите. След като вдъхнах няколко пъти — вие знаете какво — и попрелистих книгата, за която вече имах случай да спомена, аз се успокоих — и духом, и тялом. Пробуди ме — не от дрямка, а по-скоро от замисленост — тропотът на копита; и аз излязох да посрещна цяла кавалкада, състояща се от мистър Франклин, братовчед му и двете му братовчедки, съпровождани от коняря на стария мистър Ейблуайт.
Мистър Годфри ме изненада поразително с това, че много приличаше на мистър Франклин в едно отношение: и той не беше в обичайното си настроение. Както винаги, той любезно се ръкува с мен и вежливо изрази удоволствието си, че намира своя стар приятел Бетъридж все тъй здрав и читав. Но той изглеждаше някак си мрачен — което аз с нищо не можах да си обясня; и когато го попитах за здравето на неговия баща, отвърна доста накратко:
— Както винаги, Бетъридж!
Затова пък двете госпожици Ейблуайт бяха весели за двадесет души и това напълно възстанови равновесието. Те бяха високи почти колкото брат си: чевръсти, русокоси, румени девойки, преливащи от много плът и кръв; здраве и веселост се излъчваше от тях. Бедните коне направо подгъваха крака под тях и когато скочиха от седлата (без да дочакат чужда помощ), братовчедките — уверявам ви — се друснаха на земята, сякаш бяха направени от твърд каучук. Всичко, което госпожиците Ейблуайт казваха, започваше с главната буква „О“; всичко, което вършеха, се съпровождаше от страшен шум; те се кикотеха и крещяха, когато трябва и не трябва, по най-малкия повод. „Кречеталки“ — ето как ги наричах аз.
Възползувайки се от шума, вдиган от двете млади госпожици, аз незабелязано размених няколко думи с мистър Франклин в хола.
— Успяхте ли да вземете диаманта, сър?
Той кимна с глава и потупа вътрешния джоб на палтото си.
— Видяхте ли индусите?
— Съвсем не.
След това мистър Франклин попита къде е господарката ми и когато чу, че тя е в малката приемна стая, тръгна право нататък. Той не бе стоял там и минутка, когато звънецът иззвъня и Пенелопа бе изпратена да съобщи на мис Рейчъл, че мистър Франклин желае да говори с нея.
След около половин час, когато пресичах хола, аз изведнъж се спрях като закован — от малката гостна стая се разнесоха гръмки викове. Не бих могъл да кажа, че се изплаших — в тия викове аз разпознах любимото „О“ на двете сестри Ейблуайт. Все пак влязох (под предлог да получа нареждания за вечерята), за да разбера дали не беше се случило нещо сериозно.
До масата като омаяна стоеше мис Рейчъл със злополучния диамант на полковника в ръка. От двете й страни стояха на колене кречеталките, поглъщайки с поглед скъпоценния камък п крещейки от възторг всеки път. когато той излъчваше нов блясък. На отсрещния край на масата стоеше мистър Годфри. Той пляскаше с ръце като голямо дете и напевно си повтаряше:
— Прелестно! Прелестно!
Мистър Франклин седеше пред библиотечния шкаф, подръпваше брадата си и тревожно гледаше към прозореца. А пред прозореца, накъдето той гледаше, обърнала гръб към цялата компания, стоеше предметът на неговото наблюдение — моята господарка; в ръката си държеше извадка от завещанието на полковника.
Тя се обърна, когато я помолих за разпореждания във връзка с вечерята; и аз видях семейното недоволство да се събира в очите й и семейният гняв да трепти в ъгълчетата на устата й.