— Елате в моята стая след половин час — отвърна тя. — Трябва да ви кажа някои неща.
След тези думи лейди Вериндър напусна гостната. Ясно беше, че тя бе обхваната от същите съмнения, които бяха налегнали мистър Франклин и мен по време на нашето съвещание долу при Подвижните пясъци. Какво можеше да означава завещанието на полковника? Дали това, че тя се беше отнесла жестоко и несправедливо към своя брат? Или пък то беше доказателство, че той е бил още по-лош, отколкото тя го бе смятала? На тия сериозни въпроси трябваше да отговори моята господарка; а в това време нейната дъщеря, не знаейки нищо за характера на полковника, седеше с неговия подарък в ръка.
Преди да успея на свой ред да напусна стаята, мис Рейчъл, винаги внимателна към стария слуга, пребивавал в този дом и в деня на нейното рождение, ме спря.
— Погледнете, Габриел! — каза тя и поднесе искрящия диамант към слънчевия лъч, който нахлуваше през прозореца.
Господи помилуй, това беше наистина диамант! Голям колкото яйце на бекас! Блясъкът, който струеше от него, приличаше на сиянието на пълна луна. Когато гледахте към камъка, неговата златиста глъбина притегляше очите ви така, че вие не виждахте нищо друго. Тази глъбина изглеждаше неизмерна. Този камък, който можехте да държите между двата си пръста, изглеждаше бездънен като самото небе. Ние го оставихме да постои на слънце; после спуснахме щорите и ето че в тъмнината той засия със собствения си лунен блясък. Нищо чудно, че мис Рейчъл беше възхитена; нищо чудно, че братовчедките й крещяха. Диамантът до такава степен завладя и мен, че и аз гръмко възкликнах „О!“ като кречеталките. Само мистър Годфри запази самообладание. Той прегърна сестрите си през кръста и като поглеждаше снизходително ту към диаманта, ту към мене, рече:
— Въглен, Бетъридж! Прост въглен, добри ми приятелю, и нищо друго!
Предполагам, че той каза това с цел да ме просвети. Но той само ми напомни за вечерята. Аз се заклатушках към своята команда от сервитьори долу в столовата. Когато излизах от гостната стая, мистър Годфри подхвърли:
— Милият, стар Бетъридж! Аз изпитвам към него най-искрено уважение.
В момента, когато ме удостои с тия изявления на своето благоразположение, мистър Годфри прегърна сестрите си и нежно погледна към мис Рейчъл — ето какъв запас от любов се криеше в него! Мистър Франклин беше истински дивак в сравнение със своя братовчед.
След половин час аз се представих, както ми беше наредено, в стаята на моята господарка.
Това, което се случи на тази среща между моята господарка и мен, беше само едно повторение на онова, което се случи между мистър Франклин и мен долу при Подвижните пясъци — с тая разлика, че аз премълчах всичко за фокусниците, тъй като не виждах никаква причина да тревожа господарката си с този въпрос. Когато ме освободиха, аз не можах да не забележа, че моята господарка смяташе подбужденията на полковника за най-злонамерени и че тя бе решила при първия удобен случай да лиши дъщеря си от скъпоценния камък.
Когато се връщах към помещенията на прислугата, ме срещна мистър Франклин. Искаше да узнае дали не съм виждал братовчедка му Рейчъл. Не, не бях я виждал. Не бих ли могъл да му кажа къде е братовчедът му Годфри? Това аз не знаех; започнах да подозирам, че братовчедът Годфри трябва да се намира някъде наблизо до братовчедката Рейчъл. Подозренията на мистър Франклин очевидно бяха взели същата насока. Той подръпна силно брадата си и се затвори в библиотеката, като тръшна вратата с трясък, който беше твърде многозначителен.
Мене вече не ме откъсваха от приготовленията за тържествената вечеря, докато не дойде часът и аз да се подокарам за посрещане на гостите. Но едва успял да надяна бялата си жилетка, ето че се появи Пенелопа, уж с цел да приглади оределите ми коси, останали все още на главата ми, и да пооправи възела на вратовръзката ми. Моята щерка беше много весела и аз разбрах, че искаше нещо да ми каже. Тя ме целуна по оплешивялото теме и прошепна:
— Имам новини за теб, татенце! Мис Рейчъл му отказа.
— На кого? — попитах аз.
— На онзи от Дамския комитет — отвърна Пенелопа. — Подлия му хитрец! Мразя го, задето се опитва да измести мистър Франклин!
Ако можех свободно да си поема дъх в този миг, аз бих запротестирал против подобни неприлични изказвания по адрес на знаменития филантроп. Но в тази минута дъщеря ми пристягаше възела на моята вратовръзка и всичката сила на нейните чувства бе преминала в пръстите й. Никога в живота си не съм бивал тъй близо до задушаване…
— Видях как я отведе сама в градината — бърбореше Пенелопа — и почаках зад чемшира да видя как ще се върнат. Те отидоха натам ръка за ръка, смееха се и двамата. А се върнаха разделени, по-мрачни от смъртта, и гледаха на различни страни, така че не можеше да има никаква грешка. Никога не съм се радвала тъй много, татенце! Има на тоя свят една жена, която може да устои на мистър Годфри Ейблуайт! И ако аз бях знатна дама, щях да бъда втората!