Тук аз отново исках да протестирам. Но в това време дъщеря ми взе в ръце гребена и всичката сила на пръстите й премина в него. Ако сте плешив, вие ще разберете как ме ожули! Ако не сте плешив, прескочете тия редове и благодарете на бога, че у вас има какво да защити кожата на главата ви от гребена.
— Мистър Годфри се спря от другата страна на чемшира — продължи Пенелопа. — „Искате — рече той — да остана тук и да се държа, като че ли нищо не се е случило?“ Мис Рейчъл се обърна към него бързо като светкавица. „Вие сте приели поканата на майка ми — рече тя — и сте тук заедно с другите й гости. И ако не желаете да предизвикате скандал, разбира се, че ще останете!“ Тя направи няколко крачки, след което стана сякаш малко по-любезна. „Нека забравим това, което се случи, Годфри, и да си останем братовчеди.“ При тези думи тя му подаде ръка, която той целуна — нещо, което аз бих сметнала за волност — и си отиде. Мистър Годфри постоя малко сам; отпуснал глава, той бавно ровеше с токове в пясъка на пътеката. Никога в живота си не бях виждала по-сконфузен човек! „Лошо!“ — процеди през зъби той, като вдигна глава и се отправи към къщата. „Много лошо!“ Ако това беше неговото мнение за самия себе си, той беше напълно прав. И ето че в края на краищата, татенце, всичко излезе така, както аз ти казах! — Извика Пенелопа и за последен път ме одраска с гребена с всичка сила. — Щастливецът е само мистър Франклин.
Аз грабнах гребена и отворих уста, за да произнеса упрека, който (вярвам, и вие ще се съгласите) думите и поведението на моята дъщеря напълно заслужаваха.
Но преди да успея да издумам и една думичка, отвън се чу трясъкът на колела. Първите гости за вечеря бяха пристигнали. Пенелопа тутакси изтича навън. Нахлузих фрака си и се погледнах в огледалото. Главата ми беше червена като рак; но във всяко друго отношение аз бях облечен за вечерните церемонии тъй прилично, както се изискваше от мен. Слязох в хола тъкмо навреме, за да съобщя за пристигането на първите двама гости. За вас те не представляват някакъв особен интерес. Това бяха само бащата и майката на нашия филантроп — мистър и мисис Ейблуайт.
Десета глава
Един след друг запристигаха и другите гости, докато всички се оказаха налице. Заедно с домакините компанията се състоеше от двадесет и четири души. Гледката беше великолепна — когато всички насядаха около масата и фризингхолският духовен ректор, който имаше чудно приятен глас, стана и прочете молитва.
Едва ли има нужда да ви досаждам с описание на гостите. Вие няма да срещнете никого от тях втори път — поне в моята част на разказа — с изключение на двамина.
Тези двама седяха от двете страни на мис Рейчъл, която като царица на деня, естествено, беше предмет на внимание за цялата компания. Този път обаче тя повече от обикновено представляваше центърът, към който насочваха своите погледи всички присъствуващи, тъй като (за безмълвно съжаление на моята господарка) на гърдите й сияеше чудният подарък, затъмняващ всичко друго — Лунният камък. Той й беше предаден открит, без никаква рамка, но този майстор на всички занаяти — мистър Франклин, бе успял, с помощта на ловките си пръсти и някаква сребърна жичка, да го прикрепи като брошка върху бялата блузка. Разбира се, всички се възхищаваха от огромните размери и красота на диаманта. Само двама от гостите казаха по нещо не тъй обикновено — те именно седяха, както вече споменах, от лявата и от дясната страна на мис Рейчъл.
Гостът от лявата й страна беше мистър Канди, нашият домашен лекар от Фризингхол.
Доктор Канди беше приятен, общителен дребен човечец; трябва обаче да призная, че той си имаше и един недостатък: обичаше, уместно или не, да се възхищава от собствените си шеги и да влиза доста непредпазливо в разговор с разни непознати. В компания той непрестанно правеше грешки и без да иска, всяваше разногласия между хората. Обаче в медицинската си практика беше много внимателен: когато поставяше диагноза, ръководейки се само от своя инстинкт (по думите на неговите врагове), той се оказваше прав там, където по-взискателните лекари отбелязваха неуспехи. Това, което той каза за диаманта на мис Рейчъл, беше изречено, както обикновено, във вид на мистификация или като шега. Той настойчиво я умоляваше (в интереса на науката) да му позволи да отнесе диаманта у дома си и да го изгори.