— Отначало ще го нагреем, мис Рейчъл — говореше докторът — до еди-колко си градуса, после ще го изложим на действието на въздуха и лека-полека ще изпарим диаманта и ще ви избавим от грижите за опазването на такъв скъпоценен камък!
Моята господарка слушаше с такъв измъчен вид на лицето, сякаш искаше думите на доктора да се сбъднат п да събудят у мис Рейчъл желание да пожертвува своя подарък за благото на науката.
Другият гост, седнал отдясно на мис Рейчъл, беше знаменитият индийски пътешественик мистър Мъртуейт, който с риск на живота си бе успял да се добере, преоблечен, до области, където не бе стъпвал кракът на нито един европеец.
Той беше висок, тънък, жилест, мургав, мълчалив човек, с уморен, но доста твърд, внимателен поглед. Носеха се слухове, че му бил дотегнал шумният живот сред хората из нашия край и че тъгувал да се върне и отново да скита из дивите страни на Изтока. С изключение на това, което каза на мис Рейчъл относно нейния диамант, той едва ли бе проговорил пет-шест думи и изпил чаша вино по време на вечерята. Лунният камък беше единственият предмет, който го интересуваше до известна стенен. Славата на този камък очевидно бе стигнала до него отдавна, когато скитал из опасните, тъмни области на Индия. Мистър Мъртуейт разглеждаше мълчаливо камъка тъй дълго време, че мис Рейчъл започна да се чувствува неудобно; най-сетне той и каза с присъщото си хладнокръвие:
— Ако някога отидете в Индия, мис Вериндър, не взимайте със себе си подаръка на вашия вуйчо. Индийският диамант бива понякога част от индийската религия. Аз зная известен град п известен храм в този град, където вашият живот не би продължил и пет минути, ако се явите там с това украшение!
Намирайки се в безопасност тук, в Англия, мис Рейчъл с възторг слушаше за опасностите, които я застрашават в Индия. Кречеталките бяха изпаднали в още по-голям възторг; те шумно захвърлиха ножове и вилици и закрещяха:
— О, колко интересно!
Моята господарка се завъртя нервно на стола и побърза да промени разговора.
Според това, как протичаше вечерята, аз лека-полека забелязах, че тържеството не вървеше тъй успешно, както в миналото.
Припомняйки си сега рождения ден и онова, което се случи по-късно, аз съм почти склонен да мисля, че проклетият диамант бе хвърлил в униние цялата компания. Аз усърдно поднасях вина; като привилегировано лице обикалях масата след не много желаните ястия и шепнех поверително на гостите:
— Моля ви, опитайте, зная, че ще ви хареса.
Девет от десетте пъти гостите опитваха — от уважение към стария оригинал Бетъридж, както се изразяваха те, — но напразно. Разговорът не вървеше; тъй често следваха минути на мълчание, че. дори и на мен ми ставаше неудобно. А когато някой от тях заговаряше, винаги казваше нещо съвсем не на място. Така например мистър Канди, докторът, никога по-рано не бе говорил такива нелепости. Ето ви един пример, от който ще разберете как се чувствувах аз, застанал пред бюфета, аз, който от все сърце желаех тържествената вечер да мине с успех.
Сред дамите, присъствуващи на вечерята, беше и почтената мисис Тредгол, вдовица на професор Тредгол. Тази благородна дама непрестанно говореше за своя покоен мъж, без никога да съобщи на непосветените слушатели, че той вече се е преселил на онзи свят. Предполагам — тя е била уверена, че всеки много или малко образовай англичанин е длъжен да знае поне това. В една от настъпилите паузи па разговора някой спомена за сухия и твърде неприятен предмет — анатомията на човешкото тяло. А ето че добрата мисис Тредгол заговори за покойния си мъж, без да намекне, че той е умрял. Анатомията според нея била любимото занятие на професора през свободното му време. За нещастие мистър Канди, който седеше срещу нея и не знаеше нищо за покойния джентълмен, я чу. Бивайки извънредно вежлив човек, той се възползува от случая, за да предложи на господин професора своите услуги във връзка с анатомическите му развлечения.
— В хирургическата академия току-що са получени няколко забележителни скелета — каза мистър Канди с гръмкия си весел глас. — Аз най-горещо препоръчвам на г-н професора, мадам, да ги разгледа при пръв удобен случай!
Стана тъй тихо, че би могло да се чуе падането на игла. Гостите (от уважение към паметта на професора) седяха като онемели. В това време аз бях зад мисис Тредгол и настойчиво й предлагах чаша рейнско вино. Тя отпусна глава и едва чуто проговори:
— Моят възлюблен съпруг е покойник.
За нещастие мистър Канди не чу нейните думи и не подозирайки ни най-малко истината, продължи препоръките си още по-високо и по-вежливо.