Не ще и съмнение, че те бяха измислили нещо прекрасно за себе си, но аз все още не разбирах какво общо можех да имам аз с цялата тази работа.
— Ние трябва Да разкажем за известни събития — продължи мистър Франклин. — Има и хора, свързани с тия събития, които могат да ги предадат последователно. Ето защо адвокатът смята, че ние всички сме длъжни поред да напишем историята на Лунния камък — докъдето се простира нашата лична осведоменост, и не повече. Трябва да започнем с това, по какъв начин диамантът е попаднал в ръцете на моя чичо Хърнкасл, когато е служил в Индия преди петдесет години. Ние вече разполагаме с такова едно въведение — това е един стар семеен ръкопис, в който всички по-важни и необходими подробности са изложени от очевидец. Сега следва да се разкаже как диамантът е попаднал в дома на моята леля в Йоркшир преди две години й как е изчезвал само дванадесет часа след това. Никой не знае по-добре от вас, Бетъридж, какво се е случило в къщата по онова време. Така че вие трябва да вземете перото и да започнете повествованието.
Ето по кой начин на мене ми съобщиха какво общо мога да имам с изложената вече история на диаманта. Ако любопитствувате да узнаете как постъпих аз при тези обстоятелства, то позволете ми да ви съобщя, че направих това, което вероятно и вие на мое място бихте направили. Аз най-скромно заявих, че подобна задача не е по силите ми, а същевременно си мислех, че колкото за свършване, ще я свърша — в главата ми има достатъчно ум за това — стига само веднъж да се разгорещя. Изглежда, че мистър Франклин успя да прочете моите тайни мисли. Той отказа да повярва в моята скромност и настоя да позволя на способностите си да се разгърнат.
Изминаха два часа, откакто мистър Франклин ме остави. Още не видял гърба му, и ето че аз вече се отправих към писмената си маса, за да започна разказа. И така си седя досега безпомощен (въпреки всичките ми способности) и подобно на гореспоменатия Робинзон Крузо все повече се убеждавам колко неразумно е да се залавя човек за работа, преди да сметне предварително колко време и труд изисква тя и дали ще има сили да я довърши. Моля ви да обърнете внимание, че аз случайно разтворих книгата тъкмо на това място, и то в навечерието на деня, в който аз тъй прибързано се съгласих да се заема с работата, която лежи сега пред мен. И позволете ми да ви попитам: не беше ли това някакво предзнаменование?
Аз не съм суеверен; прочел съм много книги; може и да се каже, че съм един вид учен. Макар че вече минах седемдесетте, паметта ми е бистра, а нозете — крепки. Ето защо — не вземайте това за мнение на някой невежа — аз смятам, че книга като „Робинзон Крузо“ никога не е била и няма да бъде написана пак. В течение на дълги години аз се обръщах към тази книга обикновено тогава, когато се наслаждавах и на лулата си, а тя винаги е била мой верен другар и съветник по време на всички трудности и изпитания. Изпадна ли в лошо настроение, разтварям „Робинзон Крузо“. Имам ли нужда от съвет — „Робинзон Крузо“. В миналото, когато жената ми досаждаше, пък и сега, когато си пийна повечко вино, пак „Робинзон Крузо“. Изтъркал съм цели шест екземпляра „Робинзон Крузо“ през живота си. За последния ми рожден ден моята господарка ми подари седмия екземпляр. По този случай аз си сръбнах малко повечко, но „Робинзон Крузо“ отново ми помогна да се оправя. Струва четири шилинга и шест пенса, в синя подвързия и с една картина като притурка.
И все пак това все още не може да послужи като начало на повествованието за диаманта, нали? Аз сякаш блуждая наоколо и търся бог знае какво и бог знае къде. С ваше позволение ние ще вземем друг, чист лист хартия и ще започнем пак отначало.
Втора глава
В последните страници аз споменах за милейди, моята господарка. Изчезналият диамант никога не би попаднал в нашия дом, ако не беше подарен на дъщерята на моята господарка; а нейната дъщеря никога не би могла да получи тоя подарък, ако моята господарка (в страдания и мъки) не беше я родила на света. Следователно, ако започнем с моята господарка, значи можем да бъдем сигурни, че започваме от самото начало; а това, позволете ми да ви кажа, когато имате такава задача като моята, представлява голямо утешение. Ако поне малко от малко сте запознати с висшето общество, вие навярно сте слушали за трите красиви госпожици Хърнкасл: мис Аделайд, мис Каролайн и мис Джулия — най-младата и най-добрата от трите сестри според мен; а пък аз имах тая възможност да съдя за това, както скоро ще се уверите. Аз постъпих на служба при стария лорд, техния баща (слава богу, той няма нищо общо с историята на диаманта; аз никога не съм срещал нито във висшето, нито в низшето човешко общество хора с такива дълги езици и с такива буйни характери!). Та, казвам, аз постъпих при стария лорд като паж на трите му благородни щерки, когато бях на петнадесет години. Там живях, докато мис Джулия се омъжи за покойния сър Джон Вериндър. Сър Джон беше прекрасен човек, само че се нуждаеше от някой да го управлява и, между нас казано, той си намери този някой; и нещо повече — той процъфтя, затлъстя, поживя си весело и заблагоденствува още от деня, когато моята господарка го поведе в църква да се венчаят — до деня, в който тя усети последното му дихание и затвори очите му завинаги.