Щом мис Рейчъл си отиде и престана да заслепява зрението му, мистър Франклин забеляза и мен. Склонен винаги към непостоянство, той бе успял вече да промени мнението си за индусите.
— Бетъридж — каза той, — аз съм почти готов да допусна, че отдадох преголямо значение на думите на мистър Мъртуейт, когато разговаряхме с него в градината. Кой знае дали той не ни поднесе някоя от тия легенди, с които Обичат да се занимават пътешествениците? Наистина ли възнамерявате да пуснете кучетата на свобода?
— Ще ги отвържа, сър — отвърнах аз, — и ще им дам възможност да потичат през нощта, ако подушат някоя чужда следа.
— Добре — рече мистър Франклин. — Утре ще видим какво ще правим по-нататък. Аз никак не съм склонен да безпокоя леля си, Бетъридж, без сериозна причина. Лека нощ!
Той изглеждаше тъй блед и измъчен, когато ми кимна с глава и си взе свещта, за да отиде горе, че аз се осмелих да му предложа да изпие един коняк със сода. Мистър Годфри, приближавайки се от другия край на салона, ме подкрепи. По най-дружелюбен начин той започна да уговаря мистър Франклин да си пийне нещичко, преди да си легне.
Аз споменавам тия незначителни неща само защото след всичко видяно и чуто през този ден на мен ми беше драго да отбележа, че нашите двама джентълмени се намираха отново в добри отношения. Тяхната словесна битка (дочута от Пенелопа в гостната стая), както и тяхното съперничество за благосклонността на мис Рейчъл очевидно не бяха ги довели до сериозни разногласия. Та нали и двамата бяха с добър характер, хора от висшето общество! А хората от благороден произход притежават тази черта — да не се карат помежду си, както простите, обикновени люде.
Мистър Франклин се отказа от коняка със сода и тръгна нагоре заедно с мистър Годфри, тъй като стаите им бяха една до друга. Но изглежда, че горе на площадката братовчедът го беше склонил или пък, както обикновено, мистър Франклин бе променил решението си, затова извика:
— Може би ще ми се допие през нощта, Бетъридж, изпратете ми в стаята коняк и сода!
Аз изпратих Самюел с коняк и сода; след туй отидох и отвързах кучетата. Те едва не полудяха от изумление и радост, че ги пускат на свобода по това време на нощта, и скочиха върху ми като две малки кутрета. Ала дъждът скоро охлади ентусиазма им; те пийнаха по малко вода и отново се промъкнаха в колибките си. Връщайки се към къщи, аз забелязах на небето признаци, които предвещаваха подобряване на времето. Обаче засега дъждът продължаваше да вали и нозете ми затъваха във вода.
Ние със Самюел обиколихме цялата къща и както винаги затворихме всички врати. Този път аз проверих всичко със собствените си ръце и за нищо не се доверих на своя помощник. Всичко беше здраво и прездраво затворено. Най-сетне аз си легнах между дванадесет и един часа през нощта и дадох почивка на старите си кости.
Изглежда, че тревогите през този ден ми дойдоха много. Както и да е, но нея нощ аз се заразих от болестта на мистър Франклин. Слънцето вече изгряваше, когато заспах. През цялото време, докато лежех буден, в къщата беше тихо като в гроб. Не се чуваше никакъв звук освен ромоленето на дъжда и шумоленето на вятъра, който се появи призори.
Събудих се в седем и половина и отворих прозореца. Беше прекрасен слънчев ден. Часовникът удари осем и аз излязох, за да вържа отново кучетата, когато дочух на стълбите зад себе си шумоленето на женска дреха.
Обърнах се и видях Пенелопа да тича като луда подир мен.
— Тате! — извика тя. — За бога, елате горе веднага. Диаманта го няма!
— Да не си си изгубила ума? — попитах я аз.
— Няма го! — повтори Пенелопа. — Изчезнал и никой не знае как. Ела да видиш!
Тя ме издърпа след себе си в гостната на мис Рейчъл, откъдето една врата водеше в нейната спалня. Там на прага на спалнята стоеше мис Рейчъл; лицето й беше бяло почти като белия й пеньоар. И двете вратички на индийското шкафче бяха широко отворени. Едно от чекмеджетата беше изтеглено докрай.
— Ето! — рече Пенелопа. — Аз самата видях как мис Рейчъл сложи снощи диаманта в това чекмедже.
Отидох към шкафчето. Чекмеджето беше празно.
— Вярно ли е това, мис? — попитах аз.
С поглед, който не приличаше на нейния, и с глас, който не беше като нейния глас, мис Рейчъл повтори думите на моята дъщеря:
— Диаманта го няма!
След това тя влезе в стаята си, затвори и заключи вратата.
Преди да се съвземем и решим какво да предприемем, ето че при нас дойде и моята господарка — тя бе чула гласа ми в гостната на дъщеря си и сега попита какво се е случило. Новината за изчезването на диаманта сякаш я зашемети. Тя тутакси отиде пред спалнята на дъщеря си и настоя да влезе вътре. Мис Рейчъл я пусна.