Пенелопа смята, че аз трябва да започна от деня, когато получихме известие, че мистър Франклин Блейк ще ни дойде на гости. Щом като вие веднъж мислено се спрете на каквато и да било дата, просто е удивително как вашата памет започва да подбира всички необходими обстоятелства! Едничкото затруднение се състои в това, да си припомните датите. Но Пенелопа предложи да стори това за мен, като прегледа личния си дневник, който я бях научил да води в училище и който тя продължава да води до ден днешен. В отговор на моята молба тя да напише разказа вместо мен, като използува дневника си, Пенелопа цялата се изчерви и възрази със свиреп поглед, че дневникът бил предназначен само за нея лично и че никое живо същество на света не ще узнае какво е написано там. Когато я попитах какво значи това, Пенелопа отвърна:
— Не е твоя работа!
А пък аз ви казвам, че там има и някакви любовни работици.
Като започвам по плана, предложен от Пенелопа, позволете ми да спомена, че в сряда сутринта, на 24 май 1848 година, аз бях извикан бързо в кабинета на лейди Вериндър.
— Габриел — рече моята господарка, — ето ви една новина, която навярно ще ви изненада. Франклин Блейк се е завърнал от чужбина. Сега е при баща си в Лондон. Утре ще ни дойде на гости за един месец и ще отпразнува с нас рождения ден на Рейчъл.
Ако в ръката ми имаше шапка, само голямото уважение към моята господарка би ми попречило да я хвърля нагоре към тавана. Не бях виждал мистър Франклин от времето, когато той още като момче живееше при нас, в този дом. Той беше във всяко отношение (доколкото си спомням) най-милото, най-доброто момче, което някога е шибало пумпали и чупило прозорци. Мис Рейчъл, която присъствуваше на този разговор, забеляза, че тя го помни само като най-свирепия тиранин и мъчител на кукли и най-безмилостния, колар, който някога е гонел момиченцата до изнемогване със своите жилави въженца.
— Щом си спомня за мистър Франклин Блейк — завърши речта си мис Рейчъл, — мене ме обхваща негодувание и аз започвам да изпитвам някаква умора.
След всичко това вие, естествено, ще попитате защо през всичките тия години от малко дете до възрастен мъж — той бе живял далеч от родината си. И аз отговарям: защото неговият баща имаше нещастието да бъде най-близкият наследник на една херцогска титла, а не можеше юридически да докаже това…
Накратко казано, ето какво се бе случило:
Най-голямата сестра на моята господарка се омъжи за известния мистър Блейк, еднакво прочут както с огромните си богатства, така и със съдебните процеси, които водеше срещу някакъв си херцог. Колко години досаждаше той на съдилищата в своята родина, настоявайки херцогът да бъде изгонен от имението и той да наследи неговата титла; на колко адвокати препълни кесиите със злато; колко други съвсем невинни хорица накара да се поспречкат помежду си по въпроса: дали той е прав, или не — за всичко това аз едва ли бих имал сили да разкажа. Жена му почина, починаха също и две от трите му деца, преди още съдът да реши дали да му хлопне вратата пред носа и да не взима повече неговите пари. Когато всичко се свърши и херцогът остана на мястото си, мистър Блейк реши, че единственият начин да отмъсти на отечеството си за преживените неприятности беше да лиши Англия от честта да възпитава неговия син.
— Как бих могъл да се доверя на нашите родни учреждения — обясняваше той — след начина, по който нашите родни учреждения постъпиха с мен!?
Прибавете към всичко това и обстоятелството, че мистър Блейк не обичаше момчетата, включително и своя син, и вие ще се съгласите, че друг изход не можеше да има. Мистър Франклин бе откъснат от Англия и настанен в институти, на които баща му можеше да се довери, в такава прекрасна страна като Германия; а самият мистър Блейк, забележете това, спокойно си остана в Англия, за да бъде полезен на своите съотечественици в Парламента и да напише памфлет върху делото с херцога — памфлет, който си стои недовършен и до днес.
Е, слава богу, най-сетне и това е разказано. И ние с вас не ще трябва повече да се занимаваме със стария мистър Блейк. Нека го оставим при неговото херцогство и се върнем към диаманта.
А диамантът ни връща назад към младия мистър Блейк, който се оказа неволен виновник за появяването на този камък в нашия дом.
Нашето мило момченце не ни забрави, когато се намери в чужбина. От време на време мистър Франклин ни пишеше: кога на моята господарка, кога на мис Рейчъл, а понякога и на мен. Преди да замине, той зае от мен малко канап, едно джобно ножче с четири прибора, както и седем шилинга и шест пенса сухи пари, които аз вече не видях и не се надявам да видя. В писмата си до мен мистър Франклин най-често ми искаше още пари. Обаче аз научих от моята господарка как той живял в чужбина, докато възмъжал. След като изучил това, което му предлагали германските учебни заведения, той отишъл във Франция, а после в Италия; там, доколкото можах да разбера, от него направили някакъв своего рода универсален гений. Той пишел малко, рисувал малко, пеел, свирел и композирал по малко — заимствувал, както подозирам, във всичките тия случаи така, както заимствуваше и от мен. Състоянието на майка му (седемстотин фунта на година) минало в негови ръце, когато станал пълнолетен, и преминало като през решето. И колкото повече пари имал, от толкова повече се нуждаел. В джоба на мистър Франклин имало дупка, която нищо на света не можело да запълни. Неговата веселост и непринуденост му осигурявали навсякъде добър прием. Живял той ту тук, ту там и навсякъде неговият адрес (както той сам се изразяваше!) си оставал: „До поискване, Европа“. Два пъти вземал решение да се върне в Англия и ни види, и на два пъти (моля за извинение) все някаква жена го задържала. Третият му опит излязъл успешен, както вече знаете от това, което ми каза моята господарка. В четвъртък, на 25 май, ние трябваше за пръв път да видим какво бе станало от нашето мило момченце. То беше от добър произход, имаше мъжествен характер и бе вече на двадесет и пет години според нашето пресмятане. Сега вие знаете за мистър Франклин Блейк толкова, колкото знаех и аз преди деня на неговото пристигане при нас.