Най-напред те огледали пътя на всички страни, за да разберат дали са сами. После и тримата се обърнали с лице към фасадата на нашата къща и започнали втренчено да се взират в нея. После оживено заломотили на родния си език и се гледали един друг някак подозрително. След това всички се обърнали към малкото англичанче, сякаш очаквали някаква помощ от него. И накрая главният индус, който говорел английски, заповядал на момчето:
— Протегни си ръката!
Стигнала до това място на своя разказ, дъщеря ми Пенелопа възкликна, че тя просто не можела да разбере как при тези страшни думи сърцето и, не изхвръкнало. Аз си помислих, за голям мой грях, че за това сигурно е попречил корсетът й. Обаче на глас промълвих:
— Ох, тръпки ме побиват!
(Nota bene: жените обичат подобни насърчения.)
Та значи, когато индусът казал: „Протегни си ръката!“ — момчето отстъпило крачка назад; поклатило глава и заявило, че не му се ще. Тогава индусът го запитал (и то най-любезно) дали не иска да го заведат обратно в Лондон и да го оставят там, където го намерили — заспало в един празен кош на пазара, гладно, парцаливо и бездомно? Това, изглежда, разрешило въпроса. Малчуганът неохотно си протегнал ръката. Тогава индусът извадил от пазвата си някакво шишенце и излял нещо черно, прилично на мастило, върху дланта на момчето. После, като докоснал главата на момчето и направил над нея някакви знаци, индусът рекъл:
— Погледни!
Момчето замряло на място, застанало като статуя и се загледало в мастилото върху дланта си.
(Дотук всичките тия занимания на индусите ми изглеждаха като някакви фокуси, съпроводени с напразно изразходване на мастило. И аз отново взех да изпадам в дрямка, когато последните думи на Пенелопа изведнъж прогониха всякакъв сън.)
Индусите огледали пътя най-внимателно и тогава техният главатар попитал момчето:
— Виждаш ли пристигналия от чужбина англичанин?
Момчето отговорило:
— Виждам го.
Индусът попитал:
— По този ли, или по друг път ще мине англичанинът днес?
Момчето отговорило:
— По този път, а не по друг ще мине англичанинът днес.
След като помълчал малко, индусът задал нов въпрос:
— Носи ли англичанинът това със себе си?
Момчето отговорило също след кратка пауза:
— Да.
Тогава индусът задал четвъртия и последния си въпрос:
— Ще дойде ли англичанинът тук тази вечер, както е обещал?
Момчето отговорило:
— Не мога да кажа.
Индусът попитал защо.
Момчето отговорило:
— Уморен съм: Пред очите ми има мъгла и ми пречи. Днес не мога да кажа нищо повече.
С това въпросите свършили. Индусът казал нещо на родния си език на двамата си съотечественици, като посочил момчето, сетне към града, където (както узнахме по-късно) те били отседнали. След това главатарят отново направил някакви знаци над главата на момчето, духнал в челото му и то се пробудило. После те всички се отправили към града и момичетата повече не ги видели.
Казват, че почти от всяко нещо може да се извлече някаква поука, ако човек само се постарае. Каква ли поука би могло да се извлече от всичко това?
Аз поразмислих и дойдох до заключението, че първо: главният фокусник е дочул от разговорите на прислугата в двора за пристигането на мистър Франклин и е видял някаква възможност да спечели някой и друг грош. Второ: че той, неговите приятели и момчето са имали намерение (с цел да спечелят малко пари) да се повъртят наоколо, докато господарката се върне, после да се явят пред нея и да й предскажат пристигането на мистър Франклин. Трето: че Пенелопа бе ги видяла и чула да репетират своите фокуси, така както актьорите репетират някаква пиеса. Четвърто: че тази вечер не трябва да изпускам от очи сервизното сребро. И пето: че за Пенелопа ще бъде по-добре да се успокои и да остави баща си да си подремне отново на слънчице.
Това ми изглеждаше най-благоразумното заключение. И ако вие знаете що-годе нещичко за младите жени, няма да се изненадате, като чуете, че Пенелопа не сподели това мое мнение. Според дъщеря ми работата беше много по-сериозна. Тя ми припомни третия въпрос на индуса: „Носи ли англичанинът това със себе си?“
— О, татенце! — възкликна Пенелопа, като плесна с ръце. — Не се шегувайте! Какво означава това?
— Ще попитаме мистър Франклин, мила моя — рекох аз, — ако можеш да почакаш, докато дойде мистър Франклин…
И аз й смигнах, за да й покажа, че се шегувам. Но Пенелопа взе думите ми съвсем сериозно. Озадаченият й вид ме забавляваше.
— Но откъде може да знае това мистър Франклин? — рекох й аз.