— Правилно — съгласи се с готовност ибн Амар.
Алвар изсумтя. Всички го вземаха на подбив заради дъщерите му.
— Ако трябва да съм честен, този ден няма да е това, което трябва да бъде, ако се правим, че нищо не се е случило и не се е променило. Аз не мога да се преструвам. Амар, ти си импровизирал за крале и халифи, не би ли могъл да го направиш и за мене? Или искам твърде много?
Изражението на Амар се беше променило. Той остави чашата си.
— За мене ще е чест — тихо каза той. — На каква тема?
— Знаеш каква.
Двете жени се приближиха и седнаха на каменната пейка до тях, загърнати в шаловете си.
Възцари се тишина. Тримата гледаха Амар и чакаха. От къщата през един отворен прозорец долетя веселият смях на децата им.
Амар заговори:
Красивият напевен глас замлъкна.
Алвар вдигна поглед към небето. Първите звезди бяха изгрели. Скоро бялата луна щеше да се издигне над Сореника. Дали щеше да изгрее и над полуострова на запад от тях?
Времето лежеше върху него като бреме. Двамата синове на Родриго вече бяха мъже. Главнокомандващият и първият министър на Еспераня. На служба на Рамиро Великия. А Родриго лежеше в Естерен под една статуя, под камъка.
Алвар напълни чашата си и я остави недокосната на пейката до себе си. В памет на мъртвите.
После се изправи и протегна ръка на Амар, който накуцваше след онази вечер край Силвенес.
— Хайде. Тъмно е и захладня. Мисля, че ни трябва светлина, на децата също.
Джехане също като него остави чашата си на масата непокътната. Мариса ги поведе към къщата и тихо размени няколко думи със слугите. Вечеряха всички заедно, в ярко осветената стая с две пламтящи камини, сред смеха на синовете и дъщерите си. Беше вече много късно, когато Джехане, Амар и децата им си тръгнаха към дома.
Алвар слушаше как Мариса и бавачката усмиряват двете възбудени момичета. Отиде да им пожелае лека нощ, после двамата с жена му тръгнаха по дългия коридор към спалнята си.
Навън лъчите на бялата луна осветяваха двора, в който бяха празнували. Във водата на фонтана проблесна пъргава рибка. Листата на маслините и смокините бяха посребрени, сребрееше и високият кипарис до обвитата с бръшлян стена. Луната обливаше с бледите си лъчи трите чаши с вино, пълни догоре, оставени на каменната маса, на каменната пейка, на каменния ръб на фонтана.