Когато наближи време да се роди четвъртият син — едно още по-трудно раждане, в крайна сметка също завършило успешно — Исхак от Фезана, прославеният киндатски лекар, получи от царя още един дар, макар и твърде различен от първия. Дар по своему щедър и великодушен, но съзнанието за това не можеше да заличи горчивината, която Джехане изпитваше до ден днешен, четири години по-късно. И тази горчилка никога нямаше да се утаи, това беше сигурно.
Тя изписа лекарства срещу безсъние и стомашно неразположение. Няколко души спряха да си купят от настойката на баща й срещу главоболие — проста смес от карамфил, мирта и алое, макар и пазена в строга тайна, като повечето лечителски рецепти. Майката на Джехане я беше приготвяла цялата седмица в лечебницата, разположена в предната част на къщата им.
Сутринта се изнизваше. Велас тихо и прилежно пълнеше глинени съдинки и шишенца в дъното на палатката, изпълнявайки нарежданията на Джехане. Урината в стъкленицата, чиста на дъното, но мътна и бледа отгоре, говореше за гръдно страдание. Тя предписа копър и каза на жената да дойде на другата седмица с нова проба.
Сер Резони от Сореника, човек с мрачно чувство за хумор, я беше учил, че главното в успешната лекарска практика е да накараш пациента да се върне. Мъртвите, беше отбелязал той, рядко го правят. Джехане си спомняше, че тогава се засмя. Тя често се смееше в онези дни, докато учеше в далечната Батиара, преди да се роди четвъртият син на царя на Картада.
Велас се занимаваше с плащането, което обикновено беше в дребни монети, но имаше и изключения. Една жена от близко селце, измъчвана от множество болежки, които изчезваха и се връщаха, всяка седмица й носеше по дузина червени яйца.
Пазарът беше необичайно оживен. Джехане, която цяла сутрин беше работила, спря да разкърши рамене и да си поеме дъх. Вдигна глава и видя пред себе си внушителна опашка. През първите месеци, когато пое практиката на баща си, пациентите не бързаха да идват. Сега като че се справяше не по-зле от Исхак.
Тази сутрин наистина беше необичайно шумно. Сигурно имаше някаква причина за това оживление, но Джехане нямаше време да се замисли. Спомни си едва когато видя трима чужди наемници, брадати и светлокоси, грубо да си проправят път през тълпата. Днес ваджиите трябваше да осветят новото крило на двореца и младият принц на Картада, най-големият син на Алмалик, който носеше неговото име, беше дошъл да даде прием за отбрани граждани на покорената Фезана. Дори и в такъв бунтовнически град общественото положение значеше нещо. Онези, които бяха получили жадуваните покани за церемонията, от седмици се перчеха с тях.
Джехане рядко обръщаше внимание на подобни неща, оттенъците на дипломацията и войната не я интересуваха особено. Сред нейните хора битуваше една поговорка: откъдето и да духа вятърът, над киндатите винаги ще вали. Това напълно обясняваше безразличието й.
След страшното, оглушително сгромолясване на Халифата в Силвенес преди петнадесет години властта в Ал-Расан се сменяше непрекъснато, често по няколко пъти в годината. Дребни местни царе се възкачваха и падаха в градовете с главоломна бързина. Положението не беше по-ясно и на север, отвъд ничията земя, където джадитските крале на Валедо, Руенда и Халоня — двамата живи синове и братът на Санчо Дебелия — крояха интриги и воюваха помежду си. Джехане отдавна беше решила, че е чиста загуба на време да следи кой бивш роб е взел властта някъде или кой цар е отровил брат си другаде.
Слънцето се издигаше в синьото небе и горещината на пазара ставаше все по-силна. В това нямаше нищо чудно — лятото във Фезана винаги беше горещо. Джехане попи потта от челото си с муселинена кърпичка и се върна към работата си. Медицината беше нейният занаят и нейната любов, бягството й от хаоса и връзката с баща й, сега и до края на живота й.
Най-отпред на опашката стоеше непознат кожар. Държеше очукана пръстена чашка, която явно служеше за стъкленица. Той сложи на тезгяха до нея изтъркана монета, протегна чашката и погледна виновно.
— Прощавайте — прошепна едва чуто сред оглушителната глъчка. — Нищо друго нямаме. Урината е от сина ми. Осемгодишен е. Нещо не е добре.
Зад нея Велаз прибра монетата без много шум. Сер Резони я беше учил, че е лош тон лекарят да прибира сам възнаграждението си. Затова са слугите, беше добавил язвително. Той беше не само неин учител, но и първият й любовник, докато тя живееше и учеше в далечната Батиара. Сер Резони спеше почти с всичките си ученички, а злите езици говореха, че и с някои от учениците. Имаше жена и три малки дъщери, които го обожаваха. Противоречива, блестяща, заядлива личност беше сер Резони. Но с Джехане беше по своему добър от уважение към Исхак.