— Утре ще ми благодарите! — бодро заяви тя.
Отвътре се показа Велас с лекарството и го даде на човека, после изля съдържанието на стъкленицата в едно ведро до тезгяха. Кожарят застана до него и притеснено започна да му обяснява къде живее.
— Кой е следващият? — попита Джехане и вдигна поглед.
Сега пазарът беше пълен с наемниците на цар Алмалик. Светлокоси гиганти от Карч и Валеска и което беше по-неприятното, муарди от племената на Маджрити, докарани през проливите, мъже със забулени лица, в чиито тъмни очи не се четеше нищо освен нескривано презрение.
Без съмнение Картада нарочно демонстрираше сила. Сега вероятно из целия град сновяха войници, получили заповед да се покажат на публично място. Тя със закъснение си спомни слуховете, че принцът е пристигнал преди два дни с петстотин войници. Прекалено много хора за церемониално посещение. С петстотин души можеше да се превземе малък град или да се осъществи сериозен набег през таграта — ничията земя.
Явно им трябваха войници тук. Сегашният управител на Фезана беше марионетка на Алмалик и разчиташе на постоянна армия. Формално наемническата войска беше тук, за да пази срещу нападения от страна на джадитските крале или на бантитите, които тормозеха околността. А на практика присъствието й беше единственото, което пречеше на града отново да се разбунтува. Разбира се, сега с новото крило на двореца броят й щеше да се увеличи.
От падането на Халифата допреди седем години Фезана беше свободен град. Сега свободата беше спомен, а гневът — действителност. Градът падна по време на втората вълна на нашествието. Обсадата продължи половин година, после в началото на зимата някой отвори Салоската порта на войската отвън и това беше краят на съпротивата. Така и не се разбра кой е предателят. Джехане помнеше как се криеше с майка си в най-закътаните стаи на къщата им в Киндатския квартал, а отвън долитаха писъци, викове на сражаващи се, пращене на огън. Баща й беше от другата страна на стените, нает година преди това от картадийци като лекар във войската на Алмалик. Това беше животът на лечителя. Отново ирония на съдбата.
Човешки трупове, около които кръжаха рояци мухи, висяха над двете порти пет седмици след превземането на града, а вонята се носеше над плодовете и зеленчуците по сергиите като мор.
Фезана стана част от бързо растящото Картадийско царство. Такива бяха и Лонза, и Алхаис, дори Силвенес с тъжните, ограбени руини на Ал-Фонтина. По-късно същото се случи със Серия и Арденьо. Сега под заплаха беше дори гордата Рагоса на брега на езерото Серана, а на юг и югозапад — Елвира и Тудеска. В разпокъсания Ал-Расан на дребните царчета придворните поети на Алмалик от Картада го наричаха Лъва.
От всички покорени градове най-яростно се бунтуваше Фезана — три пъти за седем години. Всеки път наемниците на Алмалик се връщаха — и светлокосите, и забулените, и всеки път мухите и лешоядите пируваха върху телата на разпънатите по крепостните стени.
Ала напоследък иронията на съдбата се проявяваше още по-остро и в друго. Свирепият Лъв на Картада беше принуден да признае, че има и други също толкова опасни зверове. Джадитите от севера може и да бяха по-малобройни и разкъсвани от междуособици, но не бяха слепи, когато се появеше благоприятна възможност. Фезана вече втора година плащаше дан на крал Рамиро от Валедо. Алмалик не можеше да се опълчи срещу това, ако искаше да избегне риска от война с най-силния джадитски крал. Той беше твърде зает да държи в покорство градовете в разпокъсаното си царство, да усмирява бандитите, бродещи из южните хълмове, и да се противопоставя на цар Бадир от Рагоса, който беше достатъчно богат да купи собствените му наемници.
Крал Рамиро може и да властваше над пастири и прости селяни, но тамошното общество беше организирано така, че да води война, пък и с Конниците на Джад шега не биваше. Единствено мощта на халифите на Ал-Расан, властвали в Силвенес в продължение на три столетия, се беше оказала достатъчна, за да завладеят по-голямата част от полуострова и да изтласкат джадитите на север. Ала за да се поддържа това положение, бяха нужни все нови и нови набези през високите плата на ничията земя и далеч не всички бяха успешни.
Ако тримата джадитски крале престанеха да воюват помежду си — брат срещу брата и племенници срещу чичо си, мислеше си Джехане, Лъвът-победител от Картада заедно с останалите дребни царчета в Ал-Расан скоро можеше да се види с намордник и кастриран.