Което не би довело непременно до нещо добро.
Още една горчива ирония. Тя като че се надяваше човекът, когото мразеше повече от всичко на света, да оцелее. Може всички ветрове да носеха дъжд на киндатите, но тук, сред ашаритите от Ал-Расан, те бяха приети и намираха подслон. След векове на скитания по земята, също като техните луни в небето, това означаваше много. Макар да плащаха тежки данъци и законите да ги ограничаваха, те все пак можеха да живеят свободно, да си търсят щастието, да вярват в каквото си искат — и в бога, и в сестрите му. А някои киндати се бяха издигнали доста високо в дворовете на местните крале.
В съветите на Децата на Джад по целия полуостров нямаше нито един киндат, който да заема по-значимо положение. Едва ли някой от тях беше останал на север. Историята им ги учеше — а те имаха дълга история, — че джадитите могат да ги търпят и дори да ги приемат с разтворени обятия във времена на благоденствие и мир, но когато небето притъмнееше и надвиснеха дъждовните облаци, киндатите отново ставаха Скитници. Тогава ги прогонваха или ги покръстваха насила в джадитската вяра, или пък срещаха смъртта в земите, над които властваше богът-слънце.
Данъкът — париас — се събираше два пъти годишно от Конници от севера. Фезана плащаше скъпо и прескъпо за това, че се намираше близо до ничията земя, таграта.
Сега поетите наричаха трите столетия на Халифата Златен век. Джехане беше слушала песните и преданията. В онези далечни дни, колкото и да роптаели хората срещу абсолютната власт или невиждания разкош на двора в Силвенес, колкото и да оплаквали ваджиите в храмовете си разтлението и светотатството, по древните пътища на север преминавали огромните армии на Ал-Расан, които после се връщали с богата плячка и роби.
Сега нямаше обединена армия, която да навлезе в ничията земя на север, и ако в последно време пустите степи бяха виждали много войници на едно място, това без съмнение бяха Конниците на Джад, бога-слънце. Джехане почти вярваше, че дори и онези последни слаби халифи от детството й са били символ на едно златно време.
Тя поклати глава и се отказа да гледа наемниците. Следващият на опашката беше каменар. Джехане прочете професията му по белия прах, покриващ дрехите и ръцете му. Съвсем изненадващо видя и подагра в сгърчените му от болка черти и изкривената поза, още преди да е погледнала мътната, млечнобяла урина, която беше донесъл. Беше необичайно работник да има подагра. В каменоломните най-честият проблем бяха гърлото и дробовете. Искрено заинтригувана, тя отново се вгледа в човека пред себе си.
Каменарят никога не беше търсил помощта й. Както и детето на кожаря.
В този миг на тезгяха пред нея тупна тежка кесия.
— Извинете, че се натрапвам, докторе — изрече нечий глас. — Ще ми позволите ли да ви отнема малко време?
Изисканият светски тон някак не съответстваше на пазарната глъчка наоколо. Джехане вдигна поглед. Това явно беше мъжът, който се беше засмял на думите й.
Слънцето грееше зад гърба му, затова и първата й представа за него беше някак смътна — гладко обръснато лице по последна дворцова мода, тъмна коса. Не можеше да види добре очите му, но долови аромата на парфюм и видя меча на кръста му. Това означаваше, че е от Картада. Гражданите на Фезана нямаха право да носят оръжие дори между собствените си стени.
От друга страна, тя беше свободна жена, упражняваща законно професията си на законно определеното за това място, и благодарение на щедрите дарове на Алмалик към баща й не й се налагаше да се прехласва при вида на някаква си кесия, та макар и тежка, както явно беше в случая.
Раздразнена, тя си позволи малко нарушение на протокола. Вдигна кесията и му я хвърли обратно.
— Ако имате нужда от лекарска помощ, не се натрапвате. Затова съм тук. Но както може би сте забелязали, има други хора преди вас. Когато ви дойде редът, с удоволствие ще ви помогна, стига да мога.
Ако не беше толкова ядосана, може би щеше да й се стори забавно колко официален е станал езикът й. Тя все още не го виждаше ясно. Каменарят се беше изкривил на една страна и явно нервничеше.
— Опасявам се, че нямам време за подобно нещо — любезно каза картадиецът. — Ще се наложи да ви отнема от вашите пациенти и затова ви предлагам тази кесия като обезщетение.
— Да ме отнемете от пациентите ми?! — избухна Джехане.
Тя се изправи. Раздразнението се беше превърнало в гняв. Забеляза, че няколко муарди са се насочили към палатката й. Усещаше, че Велас се е изправил зад гърба й. Трябваше да внимава — той беше способен да предизвика всекиго, за да я защити.