Царедворецът се усмихна успокояващо и вдигна с примирителен жест облечената си в ръкавица ръка.
— Трябваше да кажа „да ви придружа“. Моля да ме извините. Почти забравих, че съм във Фезана, където тези тънкости значат много. Беше очевидно, че се забавлява, и това я вбеси още повече.
Сега вече можеше да го разгледа по-добре. Очите му бяха сини, също като нейните — нещо еднакво рядко срещано както сред ашаритите, така и у киндатите. Имаше гъста коса, леко начупена. Беше облечен изключително скъпо, носеше по няколко пръстена и на двете си ръце, а на едното му ухо висеше бисерна обица, която със сигурност струваше повече от всичките земни блага на хората от опашката, взети заедно. Скъпоценни камъни обсипваха пояса му и дръжката на меча, та дори и кожените му чехли. „Конте — помисли си Джехане, — префърцунено дворцово конте от Картада.“
Мечът обаче беше съвсем истински и в никакъв случай не можеше да се нарече украшение, а погледът му беше смущаващо прям.
Ала Джехане беше научена от родителите си да проявява уважение там, където то беше заслужено.
— Тези „тънкости“, както благоволихте да наречете обикновената вежливост, би трябвало и в Картада да са не по-малко важни, отколкото тук — каза тя спокойно и отметна с опакото на ръката си една къдрица от очите си. — Ще бъда тук, докато не звъннат обедните камбани. Ако действително имате нужда от лекарска консултация, ще проверя ангажиментите си за следобеда и ще видя кога мога да ви отделя време.
Той поклати глава. Двама от забулените войници се бяха приближили и чакаха.
— Споменах ви, струва ми се, че нямаме време за това.
— По тона му личеше, че продължава да се забавлява. — Може би трябваше да ви кажа, че не аз съм болният, макар че за всеки мъж би било огромно удоволствие да се повери на вашите грижи.
От опашката се чу хихикане.
На Джехане никак не й беше забавно. Знаеше как да се справи с такива положения и точно това мислеше да направи, но картадиецът продължи, без да й даде тази възможност:
— Идвам направо от къщата на един ваш пациент. Хусари ибн Муса е болен. Той ви моли да го посетите тази сутрин, преди да е започнала церемонията по освещаването на двореца, за да не пропусне възможността да бъде представен на принца.
— О! — успя само да каже Джехане.
Ибн Муса имаше камъни в бъбреците и кризите се повтаряха периодично. Навремето беше пациент на баща й и един от първите, които я приеха като негова наследница. Той беше богат, мек като коприната, с която търгуваше, и обичаше обилната храна повече, отколкото беше здравословно. Освен това беше добър, изненадващо скромен и умен и покровителството му значително й беше помогнало. Джехане го харесваше и беше искрено загрижена за него.
При неговото богатство нямаше съмнение, че търговецът на коприна непременно ще е в списъка на удостоените с честта да се срещнат с принца на Картада. Някои неща започваха да се изясняват, но не всичко.
— А защо е пратил вас? Аз познавам повечето от хората му.
— Не ме е пратил — невъзмутимо възрази непознатият. — Аз му предложих да дойда. Той ме предупреди, че това е денят, в който излизате на пазара. Бихте ли тръгнали, ако ви помолеше някой от слугите? Дори и да го познавате?
— Само ако има раждане или нещастен случай — призна Джехане.
Картадиецът се усмихна и белите му зъби блеснаха на гладкото загоряло лице.
— Ибн Муса не чака дете, хвала на Ашар и на Светите звезди. Нито пък е сполетян от нещастен случай. Доколкото разбрах, вече сте го лекували, когато е бил в подобно състояние. Той се кълне, че никой друг във Фезана не знае как да облекчи страданията му. А днес, разбира се, е… необикновен ден. Няма ли да направите изключение, само този път, и да ми окажете честта да ви придружа до дома му?
Ако още веднъж й беше предложил кесията си, тя щеше да откаже. Ако видът му не беше толкова сериозен, докато чакаше отговора й, нямаше да се съгласи. И ако някой друг, а не Хусари ибн Муса се нуждаеше от помощта й…
Когато по-късно си мислеше за този ден, Джехане си даваше ясна сметка, че в този момент и най-малкият жест би могъл да промени всичко. Много лесно можеше да каже на гладкия лъскав картадиец, че ще посети ибн Муса по-късно. И все не успяваше да се отърве от мисълта, че ако беше станало така, животът й щеше да протече по съвсем друг начин.