Артър Конан Дойл
Лъвската грива
(разказва Шерлок Холмс)
Тази много странна история стана през лятото на 1907 година. Тогава аз живеех в една малка вила близо до морето. Моят живот беше много спокоен. Готвачът ми и аз бяхме единствените обитатели на къщата и градината. Ние нямахме посетители освен моя добър приятел д-р Уотсън, идващ често да ме види. На половин миля от моята вила се намираше училището „Гейбъл“, където Харолд Стакхърдс — директорът, и другите учители приемаха студенти и ги подготвяха за различни професии. Между Стакхърдс и мен съществуваха дружески отношения и той беше само стар съсед, който някога ме посещаваше вкъщи.
Един ден на края на юли се появи страшна буря. Вятърът беше много силен и вълните се издигаха високо в подножието на скалите. Валеше цял ден, но вечерта вятърът стихна. Следващата сутрин времето отново беше хубаво. Морето беше спокойно. Беше отлив, но имаше вълни в дълбоката лагуна под скалите. Невъзможно бе да се седи вкъщи в такава хубава сутрин и аз реших да направя една разходка по пътеката, която минаваше край брега. На малко разстояние от скалите ме догони Харолд Стакхърдс.
— Какво утро, г-н Холмс! — извика той, махайки ръце във възбуда.
— Много хубаво! — отговорих аз. — Виждам, че отивате да се къпете, нали?
— Да, Макферсън отиде да се разхожда под брега преди 15 минути и аз отивам да се присъединя към него.
Макферсън беше един от учителите. Той беше млад и много добър плувец независимо от това, че страдаше от слабо сърце.
— Аз ще дойда с теб! — казах аз.
Ние продължихме нататък и внезапно Стакхърдс извика:
— Тук е бил Макферсън!
— Какво се е случило с него? — с изненада извиках аз. — Той се е движел като пиян.
Младият учител, който се беше появил като подлудял на няколко крачки по пътеката, внезапно вдигна ръка и с един ужасен вик падна по лице. Ние стремително се втурнахме и го обърнахме по гръб. Той се стараеше да каже нещо но ние не можахме да го разберем. Най-после той се полуповдигна от земята и отрони няколко думи много неясно.
„Лъвовата грива“ — ето всичко, което можахме да разберем.
Миг по-късно той беше мъртъв. Стакхърдс стоеше до него вцепенен от ужас, но аз не загубих време и бързо се наведох надолу, за да видя тялото на бедния млад мъж. Той беше облечен само с едно сако и панталони и имаше една монета в обувките на неговите крака.
— Погледни това, Стакхърдс! — извиках аз, когато свалих палтото от тялото. Тъмночервени линии покриваха гърдите и гърба на умрелия мъж и имаше кръв на неговата долна устна и брадичка. Лицето му беше из кривено от болка.
— Някой го е бил, преди да умре! — прошепна Стакхърдс в ужас.
— Но кой ли е могъл да причини тази жестока смърт? — извиках аз, когато коленичих до тялото. — Имал ли е той някакви неприятели?
Стакхърдс нямаше време да отговори, защото се появи ново лице. Това беше Ван Мърдок, учителят по математика. Той беше един висок, мургав мъж, винаги мълчалив и мрачен. Той нямаше приятели и другите учители не го обичаха заради неговия темперамент. Когато Мърдок видя тялото на бедния млад човек, той беше съвсем потресен.
— Бедният! — извика той. — Какво мога да направя? Какво да помогна?
— Вие не можете да помогнете на умрелия човек — отговорих аз. — Но вие можете да ни помогнете. Бяхте ли с него? Можете ли да кажете как живееше?
— Аз бях закъснял тази сутрин и затова не отидох да се разхождам по брега. Тъкмо идвам от училище. Какво мога да направя?
— Изтичайте до полицейския пост и кажете какво се е случило — извика Стакхърдс. — Аз ще ви чакам тук.
Когато Мърдок замина, аз огледах брега. От мястото, където бях застанал, можах да видя, че той е съвсем безлюден.
— Аз ще отида да разгледам внимателно брега и пясъка — казах аз на Стакхърдс и слязох бавно долу на пътя, който водеше към морето. Тръгнах по следите на Макферсън, за да мога да виждам ясно пясъка и те ме заведоха до една скала, от която видях неговата кърпа. Тя беше съвсем суха.
„Мъжът даже не е влизал във водата — помислих си аз. — Той не е измокрил своята кърпа.“ Огледах отново пясъка и се приближих до лагуната под скалата. Видях само Макферсъновите следи. Нямаше никъде други. Всичко наоколо беше мълчаливо.
„Това е, разбира се, един много странен случай, независимо от това, че фактите са съвсем ясни — казах си аз, като се завръщах бавно. — Макферсън е бил на пясъка не повече от 15 минути. Той не е влизал във водата, а се е приготвял да се къпе. Не е употребявал своята кърпа, защото тя е съвсем чиста. Никой не го е бил, защо да умре? Защо? Къде да търсим убиеца?“
Когато се завърнах на мястото, където бедният учител лежеше, заварих малка тълпа хора, заобиколили тялото. Селският полицай също беше там. Когато той ме видя, въздъхна с облекчение: