— Затворили са прохода! — извика Дафид, измъквайки меча си, за да посрещне авангарда на английските сили.
Ванора изтегли меча си и се мобилизира, за да отблъсне напредващата орда. Счепка се с един рицар и успя да се задържи на седлото, докато той размахваше едновременно меча и боздугана си. Усети удара чак в рамото си, докато щитът й отбиваше силата им. Макар че решимостта да остане на седлото я караше да не чувства болката, тя се питаше докога ще може да издържи. Мъже, по-силни от нея, падаха повалени от боздугана на Лъвското сърце. Как е узнал, че армията на Луелин напредва към Крагдън?
Тогава тя го видя да си пробива път към нея, сребристите му очи блестяха злобно, докато напредваше към нея. Зачака го със стоическо примирение, не искаше да умре, но съзнаваше, че смъртта е онова, което е замислил за нея Лъвското сърце.
Внезапно сър Рен застана пред нея и конят му се вдигна на задните си крака от рязкото дръпване на юздите.
— Бягайте, господарке — извика той. — Оставете Лъвското сърце на мене.
— Няма да избягам като последния страхливец — възрази тя. — Погрижете се за собствената си безопасност.
— Не!
Думите едва бяха излезли от устата му, когато петима бивши рицари на Крагдън образуваха защитен кръг около нея. Още петима се наредиха до сър Рен с извадени мечове, готови да отблъснат напредването на Лъвското сърце. Няколко от бойците на Лъвското сърце видяха какво става и се притекоха да го защитят.
Когато Ванора осъзна, че собствените й рицари й пречат да влезе в боя, тя се опита да излезе от кръга. Въпреки усилията си обаче се видя полека изтласкана извън битката, към безопасната височина.
През грохота на битката до нея стигна ревът на Лъвското сърце:
— Страхливец! Върни се и се бий!
Поглеждайки над рамото си, тя видя мъже да падат под меча му и страх обзе душата й. Той искаше да се бие с нея. Не беше честно други да умират, защитавайки я. Но когато се опита да се върне на бойното поле, нейните войници не й позволиха.
Друг бърз поглед над рамото накара кръвта да замръзне във вените й. Лъвското сърце беше пробил отбраната на сър Рен и препускаше след нея. С ъгъла на окото си тя забеляза Луелин и Дафид да се бият един до друг, но за нейно смущение й се стори, че битката е загубена, че силите на Лъвското сърце отново са победили армията на Луелин.
Докато тази мисъл проникваше в ума й, тя видя как Луелин се откъсва и навлиза в галоп в гората. Когато уелсците осъзнаха, че водачът им се оттегля, образуваха здрава защитна линия, за да попречат на англичаните да го преследват.
— Луелин бяга! — извика Джайлс, препускайки към Лъвското сърце.
Ванора знаеше, че той се разкъсва. Беше си поставил за цел да преследва Белия рицар, но пленяването на Луелин беше по-важно за Англия. Тя усети разочарованието му така остро, все едно беше нейно, когато го видя да обръща коня си и да се втурва след Луелин.
Ванора искаше да остане, но знаеше, че боят е загубен. С оттеглянето на Луелин бойният плам у воините му угасваше и онези, които бяха имали късмета да останат живи, щяха да се спасят с бягство.
Нямаше ли какво са спре този английски дявол, запита се тя. Какво да прави сега? Трябваше ли да се скрие, докато Черният вълк на Сноудония сформира наново армията си?
Изборът й беше ограничен. Мракът се спускаше бързо и тя нямаше къде да отиде освен у дома. А и щеше да бъде по-полезна на хората си, ако може да държи под око Лъвското сърце.
— Оставете ме — каза тя на воините си. — Ще намеря обратния път до Крагдън. Върнете се на бойното поле и отнесете ранените по домовете им.
Никой не помисли да й възрази, когато тя пришпори коня си и скоро се изгуби между дърветата и преплетените диви лози. С малко късмет щеше да стигне у дома, преди Лъвското сърце да се е върнал. След един-два дни щеше да се излекува като по чудо от болестта си. И по божията воля Луелин щеше да доживее деня на следващата си битка. През това време тя щеше да направи живота на Лъвското сърце истински ужас. Може би дотолкова, че да го накара да напусне Уелс.
Беше се почти зазорило, когато тя стигна до прохода, водещ към параклиса. Беше толкова изтощена, че едва се движеше. Ризницата тежеше ужасно на раменете й, главата я болеше. Острата миризма на боя се беше впила в ноздрите й, виковете на ранените още отекваха в ушите й. Толкова много смърт… прекалено много. Ако английските дяволи не бяха нахлули в земите й, тя и сънародниците й щяха да живеят в мир и тя щеше да се омъжи за Дафид.
Мигащата светлина на една свещ прогонваше сенките, когато Ванора се измъкна през тайната врата. Намери отец Кадък да коленичи пред олтара. Усмихна се, когато видя как главата му клюма, и разбра, че е задрямал. Полека го побутна по рамото. Той се събуди с трепване.