Докато Ванора чакаше Лъвското сърце да облече жакета и панталоните си, мислите й се обърнаха навътре, към това грешно нещо, което искаше той от нея. Блудството беше грях, но да не направи нищо и един човек да умре без нужда беше още по-голям грях в нейните очи. Тя хвърли бегъл поглед към Лъвското сърце, после стисна клепачи. Господ да й прости, но мисълта да се люби с него накара тръпки да пробягат по гръбнака й. Усещаше как тялото й омеква и течна топлина се събира на места, които не биваше да назовава. Ако сърцето й започнеше да бие по-силно, тя се страхуваше, че Лъвското сърце ще усети блудните й мисли, а не искаше да подхранва суетата му.
Когато изповядаше греховете си, отец Кадък сигурно щеше да й наложи покаяние, което да я държи на колене цяла вечност.
— Готов съм — каза Лъвското сърце, изтръгвайки я от безмълвните й размисли.
Докато слизаха по стълбите, тя започна да съжалява за обещанието си пред Лъвското сърце. Ами ако я лъжеше, че няма да я нарани? Ами ако излезеше, че е брутален любовник?
Ами ако любенето му й хареса? Това щеше ли да я превърне в предателка на своите поданици?
— Стигнахме — изрече Лъвското сърце, когато спряха пред вратата, водеща към тъмницата.
Стражът я отвори, Лъвското сърце взе факела от халката, забита в стената, и тръгна пред нея надолу по витата стълба.
Бяха минали години от последното влизане на Ванора в тъмницата и имаше защо. Помещенията под замъка не бяха годни за живеене. Няколко малки, тъмни килии се редяха покрай стените на голяма, добре осветена зала за стражите. Дъбовите врати на килиите бяха запречени отвън и имаха малки зарешетени прозорчета. Един страж, който лежеше на одъра, стана, когато Лъвското сърце влезе в залата.
— Лейди Ванора желае да говори със затворника — изрече той рязко.
— Насаме — помоли тя. Той я изгледа предупредително. — Ти обеща.
Едва тогава Лъвското сърце освободи стража.
— Дафид е в последната килия — каза той, преди да излезе. — Ще те чакам на стълбите.
Ванора предпазливо се приближи към килията. Повдигна се на пръсти и се взря през отворчето. За нейна изненада един факел осветяваше килийката и тя не беше толкова потискаща, колкото си мислеше. Табуретка и маса с остатъци от ядене бяха единствените мебели в килията освен широката скамейка с тънък сламеник, която служеше за легло.
Дафид седеше на леглото, подпрял глава в дланите си. Тя го повика тихо, стремейки се да не го стресне. Главата му се вдигна рязко, когато дочу гласа й. Скачайки от одъра, той изтича към вратата.
— Ванора! Слава богу! Дойде да ме освободиш ли?
— Опитах се, Дафид, наистина, но Лъвското сърце се съгласи само да се срещна с тебе. Как си?
Гняв се изписа на лицето му.
— Питаш как съм, когато сама виждаш как съм принуден да живея? Това място не става дори за животно, камо ли за човек. Не можеш ли да направиш нищо, за да ме освободиш? Казаха ми, че Лъвското сърце възнамерява да ми вземе главата.
— Какво искаш да направя? — запита Ванора.
— Каквото е необходимо, за да ме измъкнеш от тази адска дупка — изфуча Дафид. — Ти си находчиво момиче; със сигурност можеш да измислиш нещо, което да подейства. Успя да освободиш воините на Крагдън от кулата, нали?
— При тях положението беше различно. От тъмницата не може да се избяга.
Очите на Дафид се присвиха.
— Лъвското сърце насити ли ти се? Вече не те ли иска в леглото си?
— Дафид! Не съм му любовница! — Все още… — Защо не ми вярваш?
— Защото, ако бях на негово място, щях да взема девствеността ти още в деня, когато превзема замъка. Аз съм мъж, Ванора, и знам как мислят мъжете. — Присви хитро очи. — Може би предпочита момчета.
— Не! — отрече тя, смразена от намека. — Иска мене.
— Достатъчно, за да изслуша молбата ти в моя полза? — запита с надежда Дафид. — Не искам да умирам, Ванора. Искам да живея и да помогна на Луелин да изгони англичаните от Уелс. Направи каквото трябва, за да ме освободиш.
— Искаш да легна с Лъвското сърце? А годежът ни?
— Ако още пазиш невинността си, което е малко вероятно, загубата на девствеността ти е малка цена за свободата ми. Колкото до годежа ни, аз все още искам Крагдън и ще се оженя за тебе, дори да не си вече девствена.
— Ти си ужасен лицемер, Дафид — изсъска Ванора. — Искаш земите ми, не те е грижа за мене. Искаш да се жертвам заради мизерния ти живот.
— Това е твой дълг. Животът на една жена е нищо в сравнение с този на един мъж. Ако бяхме женени, щеше да бъдеш длъжна да ми се подчиняваш във всичко. Можех да те пратя в манастир или да те убия, ако поискам.