— Както изглежда, момиче — каза Лъвското сърце, след като затворниците бяха отведени, — не само ти си решена да ми се противопоставяш. Всички уелсци, живеещи на земите на принц Едуард, сте бунтовници.
— Крагдън не принадлежи на Едуард. Крагдън и земята, на която е построен, принадлежаха на баща ми, а сега на мене.
— Тъй като сте дали убежище на Луелин, Крагдън вече е военна плячка. Аз предявявам претенции към него от името на принц Едуард и Англия, Ванора Крагдън.
— За вас съм лейди Ванора — изрече тя спокойно, но съвършено ясно.
— Много добре, милейди, така да бъде. Придружете ме до дневната. Тъй като оръженосецът ми е зает другаде, вие ще ми помогнете да се съблека и да се изкъпя.
Брадичката на Ванора се вдигна предизвикателно.
— Не съм слугиня.
Фиксирайки я със стоманения си поглед, Лъвското сърце изрече:
— Ще бъдете всичко, което желая да бъдете.
Глава 2
— Приготви гореща вода за баня и храна за хората ми и за мене — заповяда Лъвското сърце на един прислужник, побутвайки Ванора към каменното стълбище.
С прелестно лице, стегнато в мрачно изражение, тя тръгна пред Лъвското сърце нагоре по стълбите по коридора, водещ към дневната. Чуваше тежките му стъпки зад себе си и се питаше какво ли ще й направи, когато останат насаме. Беше чувала, че англичаните са брутални животни, които вземат каквото си поискат, без да ги е грижа за жертвите им. Макар че английският грубиян не беше показал никакъв сексуален интерес към нея, тя благодари на бога, че не беше безпомощна жена, неспособна да се защитава.
Ванора отвори вратата на дневната и влезе вътре. Лъвското сърце я последва. Тя го загледа внимателно, когато сребристият му поглед заброди по широката стая и мебелировката й. Всичко беше точно така, както баща й го беше оставил преди шест месеца. Ванора не я беше взела за себе си, защото стаята пазеше твърде много спомени.
— Баща ти е живял добре — изрече Лъвското сърце с нотка на сарказъм. — Крагдън ще стане отлично допълнение към уелските притежания на Едуард.
— Сигурно не възнамерявате да останете дълго в Крагдън — отвърна тя, ужасена от тази мисъл.
— Възнамерявам да установя щаба си тук, докато Луелин не се предаде или докато Едуард не ме изпрати другаде. Уморен съм. Помогни ми да си сваля бронята.
Той вдигна ръце, изражението му беше сурово и нетърпеливо. Ванора започна да действа полека, внимавайки в англичанина, който току-що беше предявил претенциите си към нейния замък и земи в името на своя принц. Хващайки ризницата му, тя я дръпна нагоре, но въпреки че и тя беше висока, той беше още по-висок и й беше трудно да я издърпа през главата му.
Изръмжавайки нетърпеливо, той я бутна настрана и сам довърши започнатото от нея, а докато го правеше, ръката му неволно мина по ребрата й. Рязка болка я прониза и тя прехапа език, за да не извика. Без да подозира затрудненото й положение, Лъвското сърце свали ризницата и панталона си и ги хвърли настрана.
После седна на пейката и протегна десния си крак.
— Свали ми ботуша.
Ванора искаше да му каже да върви по дяволите, но предпазливостта надделя. Страхуваше се, че Лъвското сърце може да започне да отмъщава на нейните хора, ако тя се държи войнствено. Хващайки крака му, тя дръпна с всичка сила, но ботушът отказа да помръдне. После внезапно поддаде и тя падна по гръб, държейки ботуша, а полите й се вдигнаха над коленете.
Не беше подготвена за такава силна болка и се прегъна на две, притискайки ребрата си, като се залюля напред-назад.
— За бога! — извика Лъвското сърце. — Какво ти стана? Никога не съм виждал жена с толкова слаб гръб.
Изфучавайки отвратено, той свали другия си ботуш. После стана и смъкна долните си гащи.
— Не! — извика Ванора, извръщайки лице.
Лъвското сърце спря, гащите останаха смъкнати до средата на мускулестите му крака.
— Сега пък какво има?
— Не можете да се събличате, докато не изляза.
— Никога ли не си виждала съблечен мъж?
— Не, никога. Аз съм девица — изрече Ванора, потискайки болката, която й отнемаше силите.
— Пребледняла си. Лошо ли ти е? — Тя поклати отрицателно глава. — Да не си се наранила?
Ванора помисли за миг, преди да отговори с полуистина.
— Наскоро паднах и счупих ребра.
Сребристите му очи блеснаха.
— Да ти ги превържа ли?
Държейки се за хълбока, тя се надигна полека, като гледаше да стои на безопасно разстояние.
— Не. Меър се погрижи за това.
— Коя е Меър?
— Камериерката ми. Много е сръчна в лекуването.
— Тогава може би ще трябва да я повикаш, за да се погрижи за раната ми. Не е нещо голямо, само драскотина, но раните загнояват.