Халеф изпълзя, а аз останах да лежа на неговото място, за да осъществя намерението си в мига, когато враговете щяха да си имат работа със сгъването на молитвените килимчета.
Всичко това се бе случило много по-бързо, отколкото мога да го разкажа, и тъкмо видях Халеф да изчезва по пътя, дойде краят:
«Аллах е много велик! Аллах е много велик и възхвала да бъде на Аллах в обилие!»
Точно когато първоизричащият молитвата бе изговорил думата «обилие» и другите започнаха да повтарят след него изречението, аз се полуизправих зад предводителя, наведох се напред, улових го с лявата ръка за рамото и го ударих с десния юмрук по слепоочието, от което той рухна. После скочих, метнах го на рамо и побързах след Халеф. Двестате човека зад мен в този миг ми бяха безразлични. Аз имах предводителя им и поради това не бе необходимо да се опасявам за тях.
С дълги скокове изминах прохода и продължих припряно нататък. Тогава зад мен прозвучаха високи гласове, а пред себе си чух Халеф да вика своя син. Увеличих бързината. Преследвачите можеха да тичат по-бързо от мен, защото носех товар. Удаде ми се да се добера до нашите камили, които, готови за незабавно възсядане, лежаха още на земята.
— Бързо на седлото, Халеф! — заповядах му аз. — И вземи пленника при себе си! Измъквайте се бързо, право на изток, и след приблизително две хиляди крачки спрете!
— А ти да останеш ли искаш, сихди?
— Трябва да заловя още един шерари, който по-късно ще ни послужи като пратеник.
Баща и син се подчиниха, а аз залегнах плътно на пясъка, за да не бъда преждевременно видян от преследвачите. После чух бързи крачки и забелязах един шерари да тича насам. Той се беше откъснал далеч напред от своите спътници. Нищо не можеше да ми е по-приятно. Той спря на шест или осем крачки от мен и се заслуша. Като не чу нищо, продължи колебливо, все по-близо към мен. Зад него прозвучаха викове. Той се обърна и отговори, като ми даде гръб. Аз скочих, хванах го за гърлото и му нанесох моя ловен удар по главата. Оня се отпусна в ръцете ми, гъргорейки. Вдигнах го и го понесох, без при това прекомерно да бързам, защото още не бях видян от другите шерарат и се отдалечавах в посока, в която сигурно нямаше да търсят. Стигнах при Халеф и Кара тъкмо когато вторият ми пленник идваше на себе си от зашеметяването. Те бяха слезли, а помежду им седеше с вързани ръце първият пленник, когото заплашваха с голи ножове да не издаде нито звук.
— Ето го, иде — каза му Халеф. — Това е той, за когото ти казах, най-силният и непобедим Кара бен Немзи ефенди. Той е прочутият притежател на тези две пушки, една от които стреля десет хиляди пъти едно подир друго, и веднага ще те прати в Джехенната[19], ако само гъкнеш или направиш някое непозволено движение.
— Действително ще го сторя — потвърдих аз заплахата на хаджията. — Но на шерарат нищо няма да се случи и те ще могат да се върнат още тази нощ при своите, ако сега се държат мълчаливо и ни се подчиняват. Но не го ли сторят, нашите ножове ще намерят сърцата им. Сега ще се отдалечим още на известно разстояние оттук, а после те ще узнаят какво желая от тях.
Ние свързахме ръцете им, след което те закрачиха пред мен, докато Халеф и Кара ни следваха с камилите. Повторната промяна на мястото се налагаше, за да се изплъзна от преследвачите. Те ни търсеха северно от варра, а ние сега го обхождахме с намерението да спрем южно от него.
Когато приех, че сме се отдалечили достатъчно, камилите бяха накарани да легнат, а аз заповядах на шерарат да седнат. После отведох Халеф настрани, за да го разпитам. Въздържах се от всякакви упреци, което, види се, го успокои. В своята обичайна самоувереност той безгрижно се спуснал в долината на Бир Нуфах и там бил обграден и разоръжен от шерарат. Те го видели да идва и се притаили. Твърде горд, за да се отрече от себе си, той им назовал името си и с това предизвикал голяма радост. Шейхът на хаддедихните, с които били в кръвна вражда, бил за тях скъпоценен улов. Целта на своя разбойнически набег те премълчали, но Халеф бил достатъчно умен да отгатне от няколко необмислени приказки, че той се отнася до ласафах шаммарите. На въпросите им отговорил, че е сам, но не му повярвали. Но когато изминали два часа, без някой да го последва, приели, че е казал истината, и потеглили заедно с него. След като ми разказа това, той продължи:
— А знаеш ли, сихди, кой е този шерари?
— Не — отговорих.
— Тогава чуй и се диви! Той е синът на Гадуб ес Саххар, стария магьосник на шерарат, нашия най-върл и кръвожаден враг, когото дано Аллах изгори. Кръвното отмъщение всъщност ми повелява да го застрелям без милост, защото той носи прозвището Абу ел Гхадаб (Баща на гнева), с което явно иска да каже, че не би пощадил никого от своите врагове.