— Това не бива да правим.
— Защо не?
— Първо, защото като гости на ласафахите сме задължени да ги подкрепим. Второ, защото не можем да изтъкнем сериозна причина за едно такова бързо заминаване. Трето, защото с това ще изгубим уважението на нашите домакини, които ще ни упрекнат в липсата на кураж. И четвърто, защото ако останем и участваме в битката, може би все пак ще ни се удаде да смекчим суровостта и поне да постигнем да бъдат избити възможно най-малко врагове и в замяна да бъдат взети толкова повече пленници.
— Имаш право, сихди. Значи оставаме и макар, от една страна, бащиното ми сърце да трепери, от друга се радвам, че ще видя моя син в битката. Той сигурно на никой враг няма да покаже гърба си.
— Аз съм убеден в това, но Кара не е още достатъчно опитен и лесно може да бъде увлечен от своя кураж. Ето защо е твой и мой дълг да имаме едно бдящо над него око, за да не се подхвърли безполезно на опасност.
Мина и този ден и последвалата го нощ. Със сипване на утрото се върнаха неколцина съгледвачи, за да доложат, че шераратите вероятно ще настъпят, защото са бивакували през нощта в пустинята само на пет часа езда оттук. Трима съгледвачи останали да ги наблюдават. Те дойдоха след известно време и ни уведомиха, че враговете са потеглили от бивачното място и са пратили напред шпиони, чиято поява сме можели скоро да очакваме. След това се разпределихме за посрещането на шераратите.
Кладенецът се намираше в едно подобно на лъжчина земно снишаване, което на север и запад, откъдето идваха враговете, не притежаваше никаква естествена закрила, от юг и изток обаче бе обхванато от една скалиста верига във формата на полукръг. Зад нея се скриха толкова ласафахи, че при кладенеца останаха само четирийсет мъже. Добитъкът, който се бе намирал тук, беше разпръснат из околността, така че Бир Бахрид предлагаше спокойна гледка. Халеф, Кара и аз се намирахме с другите при засадата, защото присъствието ни при кладенеца лесно би могло да събуди подозрение.
Към обяд видяхме да се задават двама ездачи, които бавно приближиха кладенеца. Те викнаха на намиращите се там ласафахи дали биха могли да получат вода. Беше им позволено. Както по-късно узнахме, те се представили за приятелски анеизехи, отиващи към Нефуд. След като напоиха животните си, те отново потеглиха. Когато не можеха вече да се виждат с просто око, описаха, както ми показа далекогледът, една дъга на запад и север, за да уведомят шераратите, към които принадлежаха, че ще си имат работа само с четирийсет ласафахи и значи без усилие ще могат да плячкосат неколкостотин коня и камили.
Един час по-късно враговете се появиха от северозапад на кладенеца. Идваха, за да ни изненадат, толкова бързо, колкото можеха да бягат животните ни. В края на падината скочиха от камилите си, нададоха пронизителен боен крясък и се спуснаха надолу. По същото време обаче отдясно и отляво иззад скалите изскочиха ласафахите. Шераратите се смразиха от страх и това кратко време на бездействие бе достатъчно да бъдат напълно обкръжени. Какъв вой и блъсканица предизвика това! Ножове проблеснаха, пики и копия се кършеха на парчета, изстрели трещяха. Кара бен Халеф полетя с радостни викове посред гъмжилото, аз и баща му — след него, за да го закриляме. Това ни се удаде, но влияние върху изхода на битката, за съжаление, не оказахме. Кръв се лееше на потоци и когато победата бе извоювана, над сто шерарати лежаха мъртви по моравата. Ранените бяха безпощадно намушкани или застреляни. Едва двайсетина успяха да се доберат до животните си и да побягнат, останалите бяха пленени. Сред тях се намираше Абу ел Гхадаб, синът на Магьосника. Вместо да ограбят ласафахите, те им бяха довели сами себе си и една богата плячка.
Имаше бурни сцени между победители и победени, които не желая да описвам. За да не гледам, аз се отдалечих с Халеф и Кара. Скоро обаче дойдоха да ни вземат, тъй като на нас дължаха тази победа. Трябваше да приемем полагаемата ни се благодарност и да си изберем част от плячката. Но ние не взехме нищо. При това нямаше как да се избегне да не ни видят пленниците. Когато ни съгледа, Абу ел Гхадаб се надигна, макар че беше овързан, втренчи се в нас с изпъкнали очи и закрещя, треперейки от ярост:
— Кара бен Немзи, християнското куче! Той ни е издал и Шеба ет Тхар, Лъвът на кръвното отмъщение ще го изплюска! Аллах да погуби и него, и двамата му хаддедихни!
По лицето му се протегляха две широки, отекли в синьо линии. Изглеждаше ужасно. Аз изтърпях спокойно приказките му, ала моят дребен Халеф не можеше току-така да премълчи. Заставайки пред сина на Магьосника, той се обърна рязко към него: