— Теб самия ще погълне Лъвът на кръвното отмъщение! Ние му се изсмиваме на тоя твой лъв. Ти вече не си воин, ами си дамгосан за всички времена, че и още сто лета отгоре, защото твоят лик носи дирите от камшика ми, дето го получи като някое псе, което ръката на един храбър мъж не може да докосне. Позор за теб и присмех за твоя Шеба ет Тхар, който ще се погнуси, преди да те нагълта!
Аз дръпнах разгневения дребосък, иначе той щеше да продължи да дава воля на сърцето си.
Битката беше отминала, сега можехме да си вървим, без да се упрекваме в страхливост, и аз тръгнах… с удоволствие! Не исках да се застоявам по-дълго на място, където толкова много кръв димеше до небето, а пък нямаше да е трудно да получим враговете в ръцете си без една такава салхана. Сбогувахме се и потеглихме, съпроводени на далечно разстояние от една почетна свита.
Когато след шест дни стигнахме благополучно целта си, вестта за нашата преживелица беше вече ни изпреварила и следователно бяхме посрещнати най-почтително.
Този разказ няма за цел да осведоми подробно за Джебел Шаммар. Областта се управлява от шейх, който би могъл да бъде наречен и княз. Главното селище Хаил е разположено на значителна височина край разклонението на Джебел Аджа и в продължение на една седмица ни предложи приятен и гостоприемен престой. Малко преди нашето пристигане шейхът беше потеглил на Големия хадж[21] за Мека. Неговото място заемаше Хамед ибн Телал — роднина на по-раншния и прочут шейх Телал, комуто областта много дължеше. Халеф се посъветва с този мъж и му се удаде да сключи с него съюз, който предлагаше на хаддедихните големи изгоди. А фактът, че бяхме дошли само тримата, направи по-голямо впечатление, отколкото ако бяхме взели сто воини. През това време аз яздех или се скитах наоколо, събирах информация и се развличах отлично. Въпреки това ми бе приятно, когато преговорите най-сетне бяха приключени и ние можехме да потеглим обратно. Вероятно щяхме да поостанем още известно време, ала не искахме да дочакаме пристигането на персийския поклоннически керван, който всяка година минаваше край Джебел Шаммар и трябваше скоро да пристигне. Аз по-рано го бях опознал достатъчно, за да желая да го избегна. На сбогуване бяхме приятелски дарени от Хамед ибн Телал и получихме двадесет ездачи, които щяха да ни придружат на два дни път.
Тъй като трябваше добре да се пазим да срещнем отново шерраратите, Хамед ибн Телал ни бе посъветвал да минем през Бир Линех. Ние се движехме, без и представа да си имаме, че така отиваме право в леговището на лъва. «Никой не може да избегне съдбата си» казва мюсюлманинът, а нашата съдба беше кръвното отмъщение, което Абу ел Гхадаб бе оприличил с лъв…
Меховете за вода се бяха почти изпразнили и затова се радвахме на Вади Ахдар (Зелена долина), защото там имаше вода в двата кладенеца зад стръмните скалисти оврази, които се врязват във високите стени на долината, увенчани в заден план от руините на древен каср[22].
Такива руини, които произхождат най-вече от предислямско време, в Арабия не са рядкост. Че във Вади Ахдар някога се е издигала крепост, не можеше да ме учуди, защото ми беше известно преданието, според което тази долина е била свързана с един западен приток на Ефрат. Знаех също, че през дъждовния период водата изпълва толкова високо долината, че човек може да се къпе и дори да плува в нея. Ето защо двата кладенеца никога не пресъхваха и ето защо там дори в най-горещия годишен сезон има растителност, която способства привличането на редкия иначе животински свят, но следствие на това, за съжаление, също и хищнически животни. Халеф беше чувал, че там били виждани лъвове.
Ние яздихме през цялата нощ и част от сутринта. Беше няколко часа преди пладне, когато видяхме пред нас да се въздигат височините, зад които лежеше вади. Където има кладенци в пустинята, може да се разчита и на присъствието на хора, а с тези хора човек обикновено трябва да внимава. Налагаше се да претърсим околността и поради това аз поех напред. Стигнах до първия кладенец, намерих го незает и продължих да яздя още навътре във вади, но не можах да открия и една следа от човек. Това всъщност ме учуди, но имаше толкова много обяснения за тази самотност, че се успокоих и се върнах, за да взема Халеф и Кара. Ако бях яздил по-нататък, до втория кладенец, който се намираше навътре, точно под руините, щях да намеря в следите от лапи с нокти основателната причина защо е отбягвана вади сега.