Установихме се на бивак при първия кладенец, където имаше храсталак, разседлахме камилите, напихме се до насита, а после извадихме и за тях толкова вода, че да имат достатъчно. Сетне умората си каза своето. Аз определих двама да спят, един да пази и през два часа да бъде сменян. Първата стража поех аз, втората се падна на Халеф и третата на Кара. Моята протече без смущение. Когато свърших, събудих Халеф и си легнах. Бях много уморен, заспах и се унесох в сънища. Арабският Морфей ме занасяше с всевъзможни глупости. Накрая дори ме залъга с бедуинско нападение: тихо, изтихо шумолене на дрехи, притаени стъпки, приглушени гласове, после изстрел… само сън ли беше това?
Подскочих и по същото време до мен скочиха Халеф и Кара. Изстрелът беше действителност и аз видях да ни обграждат над сто араби, в които за свой ужас разпознах шерарати. Кара беше заспал по време на стражата си. Ето защо на тези хора се бе удало да се промъкнат до нас и да ни обградят. Камилите или конете си бяха оставили по-далеч. Видях в ръцете им нашите пушки, които тихо ни бяха отмъкнали. Съпротива тук не беше възможна и нашият живот не струваше пукната пара, защото ние се намирахме с тях в кръвно отмъщение. Само едно спасение имаше за нас, а именно да се поставим под химайи (закрила) на някой изтъкнат от тях.
Но това не бяха продължителни съображения от моя страна. Да отворя очи, да скоча, да съгледам враговете и да си помисля всичко това трая само секунда. Ние не биваше да чакаме, докато някой ни каже, че сме пленници, защото тогава щеше да бъде твърде късно. Трябваше първи да говорим. На две крачки пред мен стоеше един възрастен бедуин с достолепен вид. Не изглеждаше да е обикновен воин. Аз бързо тикнах Халеф и Кара към него, улових хайка му и викнах:
— Дакилах, иа шейх!
Което означава: «Аз съм закриляният, о, господарю!» Никой арабин, уважаващ себе си, не отказва закрилата си на един враг, който му викне тези думи и докосне него или дрехата му, като последното е най-важното. Той по-скоро ще го брани с живота си. Халеф и неговият син познаваха този закон на пустинята също така добре като мен. Колкото и голяма да бе изненадата, те все пак имаха присъствието на духа да последват примера ми. Две бързи посягания към неговия хаик и два едновременно прозвучали вика «Дакилах, иа шейх!»… и те сега също стояха под негова закрила.
Околовръст отекнаха високи викове на яд, защото бяхме изпреварили враговете. Старият неволно понечи да отстъпи назад, но понеже ние държахме здраво бурнуса му, каза:
— Вашите уста бяха по-бързи от моята и аз съм принуден да ви взема под моя закрила. Аз съм Абу ’Дем, шейхът на шерарат, и горко на този, който на вас, моите подопечници, свали и един косъм от главата! Върнете им пушките!
Какво щастливо обстоятелство, че той беше шейхът! И когато аз отново получих в ръце двете си пушки, спасението ми изглеждаше сигурно. Но дали в тази група имаше някой, който ни познава? Тъкмо си казах това и някой извика, пробивайки си усърдно път насам през другите:
— Не ги вземай под закрилата си, о, шейх! Те са наши смъртни врагове!
— Смъртни врагове? — попита старият.
— Да. Мъжът с двете пушки е Кара бен Немзи ефенди, християнин.
— Машаллах! — отскочи назад шейхът.
— Дребният е Хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните. Той беше наш пленник при Бир Нуфах и бе спасен от гяура. Третият, види се, е негов син. Тримата ни издадоха на ласафахите и ние бяхме победени от тях при Бир Бахрид. Нали знаеш колко малко от нас се измъкнаха.
Сега беше настъпил решаващият миг.
— Их тхар, их тхар, их тхар! (О, кръвно отмъщение, о, кръвно отмъщение, о, кръвно отмъщение!) — завикаха наоколо всички гласове и ръцете посегнаха към оръжията.
— Иа химайи, ий химайи! (О, закрила, о, закрила!) — провикнах се аз в отговор и Халеф и синът му ми пригласиха.
Шейхът даде знак с ръка и настъпи незабавна тишина. Обръщайки се към мен, той попита:
— Ти ли си наистина Кара бен Немзи ефенди, християнинът?
— Да.
— Този е хаджи Халеф Омар, шейхът на хаддедихните, а другият — неговият син?
— Да.
— И ти се осмеляваш да го признаеш пред мен?
— Аз никога не лъжа. А и би било рисковано да отрека.
— Как тъй?
— Не знаеш ли, че закриляният губи закрилата си, ако каже на закрилника си някоя лъжа?
— Това е истина. Чух, че отвъд, в Джезирех и при кюрдите, си извършил множество велики дела. Как е могъл Аллах да дари един гяур с такава сила, ловкост и храброст?
— Аллах е господар и отец на всички хора, наш и също ваш. Защо ще ме отличава той според вярата от теб? Днес важи само едно: ти си закрилникът, а ние сме закриляните. Или прочутият шейх на шерарат се бои толкова от своите подчинени, че желае да оттегли закрилата си?