Това беше дързък въпрос. Той сви мрачно вежди и отговори:
— И ако го сторя?
— Тогава името ти ще се опозори за цялата вечност.
— Но пък вие ще бъдете изгубени!
— Не, далеч още не!
— Говориш като безумец!
— Говоря като мъж, който знае какво иска. Щом са ти разправяли за мен, вероятно си чувал и за магическата ми пушка?
— Говори се, че можеш да стреляш непрекъснато, без да зареждаш, и никога някой от куршумите ти не отива нахалост. Аз не го вярвам.
— Ще го повярваш. Отброй сто крачки и забучи там в земята едно до друго десет копия! Аз ще ги улуча всичките, без да зареждам, на еднакво разстояние от върха.
Едно всеобщо мотолевене последва това самоуверено изявление. Шейхът се обърна и заговори тихо с близкостоящите. Халеф ми прошепна:
— Ако го сторят, ние сме спечелили, сихди!
След кратко време шейхът се обърна отново към мен и каза:
— Ще имаш волята си, но при едно условие.
— Кажи го!
— Ако не улучиш, както каза, няма да стоиш повече под закрилата ми.
— Съгласен съм — отвърнах спокойно, макар да знаех какво залагам.
Пропуснеше ли само един-едничък куршум, то посред толкова много врагове трябваше да се осланяме единствено на себе си. Но аз познавах пушката си, на която можех да разчитам дори ако шейхът ме изоставеше. Нашето положение преди малко беше толкова лошо, защото ни бяха взели пушките. Крачките бяха отброени и копията забучени в земята. После всички очи се отправиха изпълнени с очакване към мен. Аз насочих карабината «Хенри» и дадох в бърза последователност десетте изстрела.
Всичко живо се втурна нататък. Тогава Халеф каза:
— Сихди, всички отърчаха и ние стоим сами тук. Сега бихме могли да си оберем крушите.
— А няколко мига по-късно ще са по петите ни. Не, оставаме. Я помисли за времето, от което се нуждаем за вдигане на камилите!
— Прав си, не става.
Копията бяха измъкнати от земята. Те тръгнаха от ръка на ръка и се чуха високи викове на удивление. Междувременно аз се бях обърнал, за да заредя незабелязано изстреляните патрони. После видях очите на шераратите отправени към мен враждебно, наистина, но и изпълнени с почит. Шейхът дойде пак при мен, огледа ме от главата до краката и каза:
— Твоята магическа пушка не е лъжа. Всичките десет куршума са се забили съвсем един като друг. Кой джин[23] ти е направил тази пушка?
— Един джин от Амирика[24]. Казваше се Хенри.
— Тогава в Амирика трябва да има по-могъщи джинове отколкото при нас. Вие стоите под моя закрила и докато се намирам при вас, нищо няма да ви се случи. Но тъй като между вас и нас има кръвно отмъщение, Събранието на старейшините трябва да реши какво ще става помежду ни.
— Какво има да решава то? Аз мисля, че сме сигурни при теб!
— Тази сигурност се разпростира, както навярно знаеш, само на най-много два пъти по седем дена. После трябва да ви пусна да си вървите. Ако събранието отсъди меко, ще ви вземе оръжията, ще ви даде някаква преднина и ще нареди да ви преследват. Бъдете ли заловени, това ще ви струва живота. Не си мислете, че ще ви го подарим и в замяна ще приемем дийех[25]! Моето име е Абу ’Дем, Баща на кръвта, и ако един обикновен воин може да заплати пролятата кръв, хора като вас трябва да дадат за това живота си.
— Кога ще бъде свикано Събранието на старейшините?
— Веднага щом дойде основният отряд от хората ми. Ние представляваме авангардът. Трябва да бъдем предпазливи и да напоим тук животните си, защото има… — Абу ’Дем спря по средата, измери ни с въпросителен поглед и после продължи: — Вие спяхте, когато пристигнахме тук. Колко дълго се канехте да останете при този кладенец?
— До утре заранта — отвърнах.
— Аллах акбар! (Аллах е велик!) До утре заранта! Нима не ви беше известна опасността, която щеше да витае над вас?
— Не.
— Аллах керим! (Аллах е милосърден!) Той ви опази от сигурна смърт. Наистина ли не ви е известно, че…
Той отново спря по средата, сякаш искаше да каже нещо, което бе по-добре да премълчи пред нас. Но и нямаше да може да продължи, защото сега от входа на вади се донесе тропот от много животни, примесен с многобройни викове. Видяхме да се задава една голяма дружина ездачи на коне и камили. Начело яздеше един възрастен мъж с отблъскваща външност. Неговият отметнат назад хаик позволяваше да се види, че тялото му е обкичено с амулети. При врата и седлото на камилата му се полюляваха какви ли не препарирани животни и странни предмети. Малките, коварни очички на ездача бяха хлътнали дълбоко в кухините. Носът му стърчеше далеч напред като лешоядов клюн, докато беззъбата уста отстъпваше толкова повече назад, фигурата му, ужасяващо дълга и суха, се кандилкаше насам-натам върху камилата. Земният цвят на неговата чалма показваше, че е от потомците на Пророка. Като го съгледах, аз си казах, че това трябва да е Гадуб ес Саххар, Магьосника, и не бях се излъгал. Как гледаха на него шераратите, можех да заключа от това, че всички се затичаха насреща му, за да му съобщят какъв ценен лов са направили.