Аз пристъпих предпазливо до портата и надникнах в двора. Той беше обрасъл околовръст зидовете с непроходим гъсталак и представляваше голям правоъгълник, през чиято задна стена една също такава порутена порта водеше във вътрешността на руините. Някъде из тях, но не в двора, беше бърлогата на лъвовете. Това ми подсказа още първият поглед, който падна върху несъмнените следи. Десният страничен зид бе образувал при срутването си един висок куп отломъци, предлагащ ни отлично място за чакане. Ако долу гореше огънят, а ние седяхме горе, сигурно никой лъв нямаше да се осмели да се насочи през пламъците нагоре към нас. Ето защо отидохме до могилката отломки, стъкмихме долу една купчинка съчки за подпалка, отнесохме горе останалия запас дърва и се разположихме там възможно най-удобно. После се смрачи и скоро след това стана тъмно. Тъй като лъвът излиза едва по-късно, изчакахме още с огъня. Когато бе станало приблизително десет часът, аз слязох, запалих дървета и се изкатерих пак горе. Тук лежахме един до друг с пушки, готови за стрелба, хвърляхме от време на време в огъня долу дърва и чакахме появата на царя на животните.
Пулсът ми беше равномерен. Халеф беше неспокоен, наистина, но не уплашен. Кара, храбрият младеж, не показваше ни най-малка следа от вълнение. Двамата знаеха, че можеха да стрелят единствено по моя категорична заповед и при това да се целят само в окото.
Като казвам, че не изпитвах страх от лъва, то това в никой случай не е самохвалство. Убеден бях също, че нито Халеф, нито синът му се страхуваха. Ако чувстваха нещо, то навярно беше онова, което бива наричано «ловна треска». Че Халеф умееше да борави с пушката, знаеше всеки, който го познаваше, а чрез непрекъснати упражнения се бе погрижил и Кара бен Халеф въпреки младостта си да стане добър стрелец. Ако имах някаква грижа, то тя бе само следствие днешното много студено време.
Някои погрешно си представят вътрешността на Арабия като страна, лежаща под постоянен слънчев зной, което обаче не е вярно. Дори през лятото топлинната разлика между деня и нощта е толкова значителна, че тази рязка промяна докарва на непривикналия тежка простуда. През зимата и пролетта температурата често пада толкова ниско под нулата, че при тамошното леко облекло човек през нощта на открито бива буквално разтрисан от мраз. От време на време пада дори сняг. Ето защо ние се бяхме снабдили за настоящия поход с топли завивки, които обаче тази нощ не бяхме взели тук горе с нас, защото при битката с лъва трябваше да имаме свободни движения и не биваше да се увиваме. Беше така студено, че треперенето при прицелването бе напълно възможно, а колко опасен за нас можеше да стане един погрешен изстрел, не е трудно да се помисли. По тази причина помолих моите спътници да се владеят и получих уверението, че те във въпросния миг определено няма да треперят.
В двора не подухваше никакъв ветрец и само лекото пращене на пламъците нарушаваше дълбоката тишина. Изтече един час и почти още един. Като опитен ловец аз разчитах не само на очите и ушите, но най-вече на носа, и ето, че… ето, че най-сетне долових онази всепроникваща омраза, която излъчват големите хищни животни.
— Внимавайте! Той идва, подушвам го! — прошепнах аз на двамата, като прилепих мечкоубиеца до бузата си и взрях остро око към втората порта. Една фигура — или това беше само някаква сянка? — излезе, остана в продължение на минута неподвижна, без да ни предложи някаква цел, и изчезна после към отсрещния страничен зид. Веднага след това чухме да се събарят камъни.
— Какво беше това? — попита Халеф тихо.
— Той или тя, не можах да различа — отговорих. — Нямахме късмет. Животното се уплаши от огъня и се спусна през зида надолу към кладенеца. Ама и ние дето трябва да горим тоя глупав огън! Ако беше тъмно, лъвът сега щеше да лежи мъртъв, с моя куршум в главата.
— Той пак ще дойде!
— В това ми е надеждата. Съсредоточете се, че да не го изпуснем после!
Измина късо време. И тогава от половината височина на скалите прокънтя онзи тътнещ рев, който арабинът нарича рра’д, т.е. гръмотевица. Имах чувството, сякаш почвата под нас потрепери като при земетресение.
— Не е тя, а той — прошушнах. — Разбирам го по гласа. Той слиза на водопой. Но слушайте!
Беше вик, изпълнен със страх, пронизителен вик, който прозвуча откъм вади, ето пак… и пак. Звучеше като «Абу ел Гхадаб, Абу ел Гхадаб». Или се лъжех? Та нали така се казваше синът на Магьосника. Последва второ, трето изреваване на лъва, после стана тихо, но само долу, защото горе при нас чухме внезапно някой да пита високо:
— Машаллах! Какъв е пък тоя огън? Кой го е запалил? Давайте отговор, защото аз съм Абу ел Гхадаб, който…