Той спря посред приказката си, защото аз снех висящите на гърба ми пушки и му ги показах. Сега бе крайно забавно да се види физиономията му. За съжаление имах тази наслада само няколко мига, защото той ми тикна чевръсто писмото и бележника в ръката и се разкрещя:
— Иа сурухр, иа сурухр! Хамдулиллах! (О, радост, о, радост! Слава на Аллах!) Кара бен Немзи е тук! Трябва мигом да се върна, да осведомя!
Той обърна коня си, смушка го с пети в слабините и се понесе в посоката, от която беше дошъл. С двете пушки, писмото и бележника в ръце аз се ухилих след него. Странен начин да ме посрещне този мъж на пасището на племето, към което сега принадлежеше! Колко далеч бях от хаддедихните, не знаех. Той можеше поне това да ми каже. Но неговата следа бе за мен един сигурен пътеуказател към целта и ето защо аз седнах във високата сега през пролетта трева, за да се насладя с подобаваща съсредоточеност на писмото на моя хаджи Халеф.
Познавах стила на дребосъка и още преди да отворя писмото, знаех, че ще съдържа множество назидания, за които нямаше никакво основание. И правилно, не бях се измамил! Трябвало да изкърпя шатрата си, да избягвам пороците, да не прехранвам камилите, да се пазя от грехове и простуда, да не закопчавам халтаво седлото и тъй нататък! Такъв си бе неговият маниер и начин да ми разкрие любовта си. Това не можеше да ме обиди, а само ми доставяше удоволствие. Преди три месеца беше писал: «От утре вече те очакваме» и въпреки това аз бях тук по-рано, отколкото можех да подозирам. Какво въздействие щеше да предизвика в бивака новината за идването ми, знаех. Сигурно нито едно дете, което се бе научило да тича, нямаше да остане да си седи в шатрата и всеки, който бе в състояние да се качи на кон, щеше да препусне насреща ми.
След като прочетох с истинска наслада писмото, аз се метнах отново на седлото и последвах дирята на толкова бързо повярвалия атеибех. Тя водеше на юг, към хълмовете на Джебел Кхануке.
Казах си, че не може да съм много отдалечен от бивака на хаддедихните. Ширналата се степ образуваше едно-единствено, непрекъснато море от първите пролетни цветя. Конят ми беше обагрен чак до мен от цветен прашец, какъвто не бе случаят при жребеца на куриера. От това можех да заключа, че когато ме срещна, този мъж не е бил изминал дълъг път. Той бе имал щастието още в началото на своята езда към Мосул да срещне адресанта на писмото.
Беше минал едва четвърт час, когато видях, че предположението ми е вярно: първо се появиха двама ездачи, които летяха към мен в кариер. Единият яздеше вран, а другият бял кон. Още преди да различа лицата им, знаех кои бяха: хаджи Халеф Омар на бялата, несравнима кобила, която някога бе принадлежала на Мохамед Емин и после на неговия син Амад ел Гхандур, и Кара бен Халеф на врания жребец Асил бен Рих, потомъкът на моя незабравим Рих. На известно разстояние зад тези двамата някой яздеше един пъстър кон. Това беше Омар бен Садек върху коня, който бях плячкосал навремето от аладжите. А още по-назад идеше един голям и широк облак от ездачи, всеки от които се стараеше да надпрепуска другите.
Халеф и неговият син имаха най-добрите коне, те ме достигнаха първи. Аз бях слязъл, за да ги посрещна стоешком. Те скочиха кажи-речи още в бяг. Халеф се втурна към мен с разтворени обятия.
— Сихди, добри, скъпи сихди! — извика той. — Моето блаженство няма глас и запленението ми няма думи! Освободи ме от словото, аз не мога да говоря от радост!
Обви ръце около мен, сложи глава на гърдите ми и заплака високо. Аз го целунах по страните и казах:
— И в мен мълчи гласът на копнежа, който ме тласкаше към теб. Той намери изслушване и аз възславям Аллах, задето ме дари с тази радостна среща.
Тогава той притисна още по-здраво ръце около мен, пусна ме после бързо, обърна се към своето момче и каза:
— Видя ли, сине мой? Кара бен Немзи, когото ние почитаме и когото аз обичам, ме целуна! Това е повече, хиляди пъти повече, отколкото някога моето приятелство и любов биха могли да измолят. Никога не забравяй в твоя живот, че неговите устни докоснаха лика на твоя баща! Това и за теб е слава, която никоя друга почест не може да достигне.
Халеф притегли Кара към мен да ми подаде ръка. Аз се наведох към момчето, целунах и него по челото и рекох:
— Ти си синът на моя приятел Халеф, наречен по негово и мое име Кара бен Халеф. Имай предвид, че и аз те обичам като баща. Бих желал един ден като мъж да можеш да приличаш на него.
Дребният хаджи Халеф изпъна гордо снага и извика все още с радостни сълзи в очите: