Той отново доведе устата си в близост на моето ухо и прошушна:
— Също Ханнех, единствената роза сред цветята и цветовете на женския свят, хич и не ще да знае за Корана.
— Защо?
— Защото тълкувателите на Корана твърдят, че жените нямат душа.
— И с това тя не иска да се примири?
— Не, в никакъв случай! Позволи, скъпи сихди, да споделя под секрет: тя твърди, че има такава… и то само каква!
— Хм-м! Кой би го помислил?
— Да го помисля? Тя изобщо не ми разрешава да кажа какво мисля по въпроса и когато аз на нея, ей тъй, съвсем излеко и любвеобилно намекнах, че Мохамед все пак трябва да е знаел какво учи, тя настоя, че нейната душа, хич да не сме говорели за тялото, сама по себе си била десет пъти по-ценна от целия Пророк, тяло и душа взети ведно.
— Ти съгласен ли си с нея?
— Та тя винаги има право, а когато човек се ръководи по жена си, то все едно се води по Корана, ти нали преди малко сам го каза. Аз сиреч действам точно според Корана, когато мисля каквото мисли Ханнех, най-добрата от всички жени.
Каква логика! Дребният храбър хаджи вярваше, че се ръководи по Корана, като го отхвърля. На мен не ми и хрумна да го опровергавам и ние се върнахме след обиколката в дуара, за да изядем овена, за когото според думите на Халеф било «радост и чест да позволи да го заколят за мен».
Аз останах цяла седмица гост на хаддедихните. През това време нямаше друга тема на разговор освен събитията от по-раншното ми присъствие при племето, към които хората и до днес още поглеждаха назад с гордо доволство. Халеф беше главният говорител. Той държеше множество речи, в които ме описваше като най-големия герой под слънцето и същевременно се представяше за мой приятел, закрилник и крепител. Аз обикновено се отдалечавах веднага щом се наканеше да се впусне в един такъв панегирик за моята и собствената си особа. Не можех с присъствието си да одобря прекалените му ориентализми и същевременно съзнавах пълната невъзможност по някакъв начин да им попреча. Когато веднъж му направих забележка по въпроса, послужвайки си с думата «ифтихар»[7], той отскочи назад като пред някой смок и се провикна гневно:
— Какво? Как, сихди? Аз да съм мюфтехир[8]? Как можеш да ме оскърбяваш по този начин и да караш да се изчервяват от срам страните на един мъж, който ти е дарил цялото си сърце и по всяко време е готов да даде петдесет пъти едно подир друго живота си за теб? Защо извършва човек такива геройски дела, каквито сме ги вършили ние? Та нали само за да може да разказва за тях?
— Не! Онова, което сме правили, е ставало по други, по-добри причини. Аз…
— Причини? — пресече ме той. — Сега думата не е за причините, защото причините вървят отпред, а говоренето идва подир. Ако аз не бива да приказвам за това, което съм сторил и преживял, то е по-добре хич да не съм го сторвал и преживявал.
— Кой ти е забранил приказването? Ти трябва да се пазиш само от преувеличения.
— Преувеличения? О, сихди, как може при твоята опитност и познания тая работа да стои толкоз зле! Човекът е единственото невярващо създание, което живее на света, защото животните, растенията и камъните никога не могат да бъдат невярващи, ама това ти май хич не знаеш. И понеже само човекът притежава неверието, то той го има в такова голямо количество, че изобщо не може да бъде пресметнато. Кажеш ли думата «сто», ще ти повярват само двайсет. Имаш ли пет деца, ще те сметнат способен само на две, а ти твърдиш ли, че притежаваш всичките си трийсет и два зъба, то хората ще ти оставят само десет или единайсет, между които ще се намират двайсет и една празнини. Ето защо един умен човек трябва да казва винаги повече, отколкото всъщност е вярното. Аз, притежателят на едно-единствено дете, казвам, че имам десет момчета и двайсет момичета. Аз твърдя, че притежавам деветдесет и шест зъба, и това е една малка лъжа, защото нали си знам, че хората ще ми извадят от тях барем три четвърти. Аз не казвам неистина и не преувеличавам, защото ако река, че притежавам два крака, то ще ми хванат вяра само за един, а трябва значи, ако искам да нацелят истината, да приказвам поне за четири. Дано Аллах просветли твоя дух, че да съумееш полека-лека да вденеш това, което сега ти казах, и да не ме прекъсваш винаги, когато разправям нашите геройски дела. Ако си застрелял някоя пустинна лисица, трябва непременно да направиш от нея лъв, защото хората ще приемат, че това е било само мишка, а ако в реката е загинал някой човек, аз съм длъжен да разправя, че са се издавили десет души, защото хората иначе ще твърдят, че изобщо не е имало хич никаква вода за давене. Вземи думите ми присърце, сихди! Ако искаш да идеш до Персия и да се върнеш с читава кожа, то винаги казвай повече, отколкото в действителност имаш да кажеш. Аллах йисаллимак! (Аллах да те пази!)