— Питай по-напред какво ще рекат воините, които щяха да те придружават, а сега ще трябва да останат.
— Тях няма какво да ги питам. Аз съм шейх и те са длъжни да се подчиняват. По-късно ще ги обезщетя с някой голям ловен поход. И тъй, скъпи сихди, позволи да чуя твоя съвет!
— Ако зависи от мен, ще яздим сами, а това е по-добро и по други причини.
— Какво имаш предвид?
— Вземи най-напред разстоянието! Оттук до Джебел Шаммар са най-малко четиринайсет дена път с бързи камили, защото коне не можем да вземем поради липсата на вода. С оглед на това ти ще се нуждаеш при сто ездачи също и от сто товарни камили, за да превозват водните мехове. Така ние ще пристигнем там едва след четири или пет седмици. Откъде ще вземеш водата за излишните три седмици? И помисли за вражите племена, през чиято територия трябва да минем! Една дружина от сто ездачи непременно ще бъде открита от тях, докато трима души вероятно ще останат незабелязани. И тъй като ти се стремиш към слава, питам се: коя чест е по-голяма, ако сто или само трима души преодолеят благополучно опасностите, срещу които отиваме?
— Ще яздим сами, сихди, аз, ти и моят син Кара, за когото ще бъде най-голямата от всички почести да язди до тебе в това пътуване. Аз ще говоря с Ханнех, моята жена. Тя ще ни опакова най-ситното брашно и една крина от най-сочните фурми, така че по път няма да страдаме от глад. — После плесна радостно ръце и прибави със сияещо от щастие лице: — Хамдулиллах, слава, възхвала и благодарност на Аллах, задето сега въздухът на пустинята отново ще ни обветри и аз ще мога да покажа, че у мен все още живее старият герой и победител, когото никой не може да надвие и който във всяка нужда и опасност е твой верен приятел и храбър закрилник.
Пропуснах речта му мълчаливо. Той обичаше така да си говори и ако разменеше ролите, това можеше само тайно да ме развеселява.
Не е необходимо да казвам, че заради сигурността на сина си Ханнех ни даде куп съвети за поведение, които бяха напълно излишни. Кара бен Халеф беше безкрайно горд, дето го вземахме на едно толкова далечно и не безопасно пътуване. След като си бяхме взели сбогом, той препусна напред, високо изправен на седлото и съпроводен от известен брой хаддедихни. Те носеха кози кожи, от които щеше да бъде направен един келлек[13] за преминаването през Ефрат. Откараха ни до десния бряг на реката и се върнаха, а ние поехме в югозападна посока към пустинята Нефуд.
Халеф беше избрал за нашето пътуване трите най-бързи и издръжливи ездитни камили на племето, които дни наред можеха да минат без вода. Но тъй като тези хеджан[14] не бива да се товарят прекалено, бяхме взели само три малки меха, които на шестия ден бяха почти празни, така че имахме грижата пак да ги напълним. Но това не беше безопасна работа, защото се намирахме във време, когато малкото кладенци на Арабската пустиня често са заети. Племената из тези райони бяха всичките повече или по-малко вражески настроени към хаддедихните. Най-вече трябваше да се пазим от шераратите, които сега бяха в кръвно отмъщение с хаддедихните и щяха да искат живота ни, ако попаднехме в техни ръце. Техният шейх носеше прозвището Абу ’Дем, Баща на кръвта, една подходяща за него характеристика, а в племето имаше един мъж, от които още повече трябваше да се страхуваме, отколкото от този кръвожаден шейх, а именно Гадуб ес Саххар (Гадуб Магьосника) магът и лечителят на шераратите.
Тоя «магьосник» се ползваше сред приятелите на неговото племе с добра, а сред неприятелите — с лоша слава. Знаеше се, че при всяко гласуване за съдбата на някой пленник той изискваше неговата смърт и най-често налагаше волята си. Касаеше ли се за някой друговерец, за някой шиит, евреин или особено за християнин, то тогава за пощада изобщо вече не можеше да става дума. Дори шераратите, които се удивляваха на изкуството му, се страхуваха и се пазеха от него като от мъж, чийто гняв можеше да стане опасен дори за най-близките му хора. Накрая той беше по-могъщ в племето даже от шейха и се говореше, че този нямало да гледа неохотно, ако Магьосника го сполети нещо човешко.