— Не! Не можете да влезете там! — Кокалестата монахиня мигом бе забелязала колебанието му и видимо правеше всичко възможно, за да го разсее. Но усилието й само подсилваше решимостта у Лайън.
— Това е параклис, нали така? — Едната му вежда се изви въпросително. — Може пък да искам да се помоля.
— М-може — заекна монахинята. — Но не ви съветвам да влизате точно сега.
Без да й обърне внимание, Лайън отвори със замах входната врата. Около олтара горяха стотици свещи. Пред очите му се разкри сцена, извадена сякаш от самия ад. Няколкото монахини в черни мантии, чиито бели забрадки хвърляха причудливи сенки върху тъмните стени, приличаха на хищни лешояди, скупчени около своята жертва. Жертвата, доколкото Лайън видя, беше дребничка женица, облечена в дрипава сива рокля, а главата й бе покрита с бяла забрадка. Коленичила пред олтара, тя бе превила покорно гръб под яростните удари на игуменката, която размахваше пръчката с видимо задоволство. Въпреки болката, която несъмнено изпитваше, жената не издаваше и звук, и Лайън неволно изпита съжаление към бедното създание. Питаше се какъв ли грях е сторила, за да заслужи такова сурово наказание.
Внезапно осъзнал, че няма право да се намесва, Лайън се обърна да си върви. В този миг обаче бялата забрадка се плъзна от главата на жертвата. Лайън неволно простена. Само веднъж досега беше виждал такива ослепително руси коси. Не, не точно руси, не дори златисти, а по-скоро сребристи и толкова блестящи, че почти го заслепяваха. Тя извърна лице към него и лорд Лайън пребледня, внезапно разпознал малката, решителна извивка на брадичката, високите скули, сега неестествено изопнати върху сгърченото от болка лице.
Ариана Крагмер.
Бяха изминали пет дълги години, откакто я видя за последно, и ненадейно в този миг си спомни всичко за нея. Упоритата извивка на малкото й носле, високите скули, плътните устни, сега по-пълни и розови отпреди, изумрудено зелените очи и великолепната коса. Но какво, за бога, ставаше тук?
— Спрете! — Ръката на игуменката, издигната да нанесе поредния удар, внезапно замръзна във въздуха. Няколко чифта очи се приковаха в Лайън, който решително крачеше към Ариана и игуменката.
— Лорд Лайън! — Възкликна боязливо игуменката. Лорд Лайън беше знаменит нормански рицар, изключително ценен от крал Уилям. Това, че ги беше сварил точно в този момент, не вещаеше нищо добро. — Какво ви води в нашия скромен манастир? Трябваше да ме изчакате в приемната. Вече привършвах работата си тук. Не биваше да ви оставят да влезете.
— За бога, мадам, какво правите с моята съпруга?
Все още на колене, Ариана надзърна предпазливо през рамо, твърде замаяна от болката, за да реагира при вида на бляскавия нормански рицар. В замъгленото й съзнание той й приличаше на вълшебен спасител, целият в злато и сребро, горд и достолепен в могъщия си гняв. Ариана затвори очи и се олюля. Внезапно я връхлетя едно от нейните видения, които все по-рядко я навестяваха, откакто бе влязла в манастира. Тя се разтрепери, щом видя Лайън, обгърнат от тъмна аура, която погълна всичко и всички в параклиса. Виждаше го като унищожителна буря — дъжд, вятър и мълнии, яростна и безмилостна в своята стихия. Ариана в миг разбра, че такава всепоглъщаща сила би могла да помете всичко, което се изправи на пътя й.
Лайън видя как Ариана се олюля застрашително и я сграбчи в обятията си миг преди да се строполи с трясък на пода. Тя извика от болка, щом нараненият й гръб се отърка в грубата му длан, а после сякаш замря. Очите й бяха замъглени. Виждаше Лайън, обгърнат от невидимо перде тъмнина, и тъмнината сякаш я привличаше, поглъщаше я. А после пред очите й изплува призракът на смъртта, ухили се грозно насреща й, и я обзе безпаметност.
— За бога, вие сте я убили! — извика уплашено Лайън. — Очите й се преобръщат, а кожата й е студена като на мъртвец. Неподвижна е като камък.