— Хайде, пак се разсърди. Какво й става? Ето, това е най-лошото на малките деца, те винаги…
— Слушай — каза Питър с ярост в гласа, — млъкни! Държиш са отвратително с Лу, откакто тя започна да ни говори тези глупости за дрешника, а сега играеш разни игри с нея, а после отново я разстройваш. Смятам, че го правиш само от злоба.
— Но всичко това са глупости — каза Едмънд изненадан.
— Разбира се, че са глупости — каза Питър. — Там е работата. Лу беше съвсем добре, когато тръгнахме от къщи, но откакто сме тук, тя като че или се е побъркала, или пък е станала ужасна лъжкиня. И да е едното, и да е другото, мислиш ли, че и помагаш, като й се подиграваш и се заяждаш единия ден, а я окуражаваш на следващия?
— Мислех… мислех… — каза Едмънд, но не можа да измисли какво да каже.
— Ти изобщо нищо не си мислел — каза Питър. — Това е чиста злоба. Ти поначало обичаш да се подиграваш на по-малките от теб, виждали сме те да се държиш така и в училище.
— Хайде, престанете! — каза Сузан. — Няма да оправите нещата, като се карате. Да вървим да намерим Луси.
Никой не се учуди, когато доста по-късно намериха Луси и видяха, че е плакала. Каквото и да й говореха, нямаше значение. Тя си държеше на своето и каза:
— Не ме интересува какво мислите и не ме интересува какво говорите. Можете да кажете на професора, да пишете на мама, да направите каквото си щете. О, защо не останах там? А вие всички сте отвратителни… отвратителни…
Вечерта беше неприятна. Луси се чувствуваше нещастна, а Едмънд бе започнал да усеща, че планът му не върви така добре, както бе очаквал. Двамата по-големи започнаха наистина да мислят, че Луси не е с всичкия си. Те стояха в коридора и шепнешком говореха за това дълго след като Луси си беше легнала.
Резултатът бе, че решиха на другата сутрин да отидат при професора и да му разкажат всичко.
— Той ще пише на татко, ако мисли, че наистина нещо не е в ред с Лу — каза Питър. — Това вече излиза вън от нашите възможности.
И така, те отидоха, почукаха на вратата на кабинета, професорът каза: „Влезте!“ и стана, и им предложи столове, и каза, че е напълно на тяхно разположение. После седна и, допрял върховете на пръстите, си, започна да слуша, без да ги прекъсва, докато свършиха цялата история. След това дълго не каза нищо. Сетне прочисти гърлото си и каза последното нещо, което бяха очаквали.
— А вие откъде знаете — попита той, — че историята на сестра ви не е вярна?
— О, но… — започна Сузан и спря. По лицето на възрастния всеки би разбрал, че той говори съвсем сериозно. След малко Сузан се овладя и каза: — Но Едмънд казва, че те само са играли на ужким.
— И точно това заслужава да се обмисли — каза професорът. — Много внимателно да се обмисли. Например, извинете ме, че задавам този въпрос, след като познавам и двамата, но на кого може повече да се разчита — на брат ви или на сестра ви? Искам да кажа — кой е по-честен?
— Точно това е, което ни смущава, господине — каза Питър. — Досега винаги бих казал, че това е Луси.
— А ти какво мислиш, скъпа? — попита професорът, като се обърна към Сузан.
— Ами… — каза Сузан — изобщо бих казала същото като Питър, но това не може да бъде истина — всичко това за гората и за фавъна.
— По този въпрос не зная нищо — каза професорът. — Но да обвиниш някого, когото винаги си познавал като честен човек, че лъже, е много сериозно нещо, наистина много сериозно нещо.
— Ние се страхуваме, че това дори може да не е лъжене — каза Сузан. — Помислихме си, че може би с Луси се е случило нещо лошо.
— Искаш да кажеш лудост? — попита професорът съвсем спокойно. — О, можете да бъдете спокойни за това. Човек трябва само да я погледне и да поговори с нея, за да разбере, че не е луда.
— Но, тогава… — започна Сузан и спря. Никога не й бе минавало през ума, че един възрастен човек може да говори като професора и не знаеше какво да мисли.
— Логика! — каза професорът почти на себе си. — Защо не преподават логика в тези училища? Има само три възможности. Сестра ви или лъже, или е побъркана, или пък говори истината. Вие знаете, че тя не лъже, очевидно е, че не е луда. И в такъв случай за момента и докато не те появи някакво ново доказателство, ние трябва да приемем, че тя говори истината.
Сузан погледна изпитателно професора и бе почти сигурна от израза на лицето му, че той не се подиграва с тях.
— Но, господине, как може да бъде истина? — каза Питър.
— А защо казваш това? — попита професорът.
— Ами, преди всичко — каза Питър, — ако е истина, защо всеки не намира тази страна винаги когато отиде при дрешника? Имам предвид това, че когато ние погледнахме, там нямаше нищо. Дори Луси не твърдеше, че има нещо.