Глава шеста
В дрешника
— Ще ми се Макреди да побърза и да отведе всички тия хора — каза след малко Сузан. — Ужасно се схванах.
— И каква гадна миризма на камфор! — каза Едмънд.
— Предполагам, че с него са пълни джобовете на тези палта — рече Сузан, — за да прогонва молците.
— Нещо ми лепне по гърба — каза Питър.
— Не е ли студено? — попита Сузан.
— Сега, като го каза, усетих, че е студено — отвърна Питър. — Дявол го взел, и е мокро. Какво става с това място? Седнал съм на нещо мокро. И с всяка минута става все по-мокро. — Той с усилие се изправи.
— Хайде да излизаме — каза Едмънд. — Те са си отишли.
— О-о-о! — извика изведнъж Сузан. И всички я попитаха какво става.
— Облегнала съм се на някакво дърво — каза Сузан. — Гледайте, започна да става светло, ей там.
— По дяволите, права си! — каза Питър. — Погледнете тук… и там… Наоколо има само дървета. А това, мокрото, е сняг. О, струва ми се, че в крайна сметка сме попаднали в гората на Луси.
Да, сега вече нямаше никакво съмнение. Четирите деца стояха и примигваха от дневната светлина на зимния ден. Зад тях останаха палтата, висящи на закачалки, а пред тях имаше дървета, покрити със сняг.
Питър веднага се обърна към Луси.
— Извинявай, че не ти повярвах — каза той. — Съжалявам! Ще си стиснем ли ръце?
— Разбира се — каза Луси и му стисна ръката.
— А сега? — попита Сузан. — Какво ще правим по-нататък?
— Какво ще правим ли? — каза Питър. — Ще отидем да изследваме гората, разбира се.
— Ух! — каза Сузан, като потропваше с крака. — Доста е студено. Да бяхме облекли по някое палто?
— Не са наши — каза Питър колебливо.
— Сигурна съм, че никой няма да има нищо против — каза Сузан. — Та ние не искаме да ги изнесем от къщата, дори няма да ги изнасяме от дрешника.
— Изобщо не помислих за това, Су — каза Питър. — Разбира се, погледнато така, става. Никой не може да каже, че си задигнал някакво палто, щом като то си остава в дрешника, където си го намерил. А аз предполагам, че цялата тази страна се намира в дрешника.
Те веднага изпълниха разумния план на Сузан. Палтата им бяха доста големи и когато ги облякоха, стигнаха им чак до петите и приличаха повече на царски мантии, отколкото на палта. Но на всички им стана доста по-топло и всеки мислеше, че другите изглеждат по-добре в новите си одежди, които са по-подходящи за пейзажа.
— Можем да си представяме, че сме изследователи на Арктика — каза Луси.
— Ще бъде достатъчно вълнуващо и без да си представяме каквото и да е — каза Питър и ги поведе напред към гората.
Над главите им имаше тежки тъмни облаци и изглежда щеше да вали още сняг, преди да е настъпила нощта.
— Вижте какво — каза Едмънд след малко, — не трябва ли да вземем малко по-наляво, в смисъл ако сме се насочили към стълба с фенера.
Той бе забравил за миг, че трябва да се прави, че никога преди не е бил в гората. В мига, в който думите излязоха от устата му, той разбра, че се е издал. Всички спряха и втренчиха поглед в него. Питър изсвири с уста.
— Значи ти наистина си бил тук — каза той, — онзи път, когато Лу каза, че те е срещнала тук, а я изкара, че лъже.
Настъпи мъртва тишина.
— От всички отвратителни хора… — започна Питър, но сви рамене и не каза нищо повече. И наистина, изглежда, нямаше какво повече да се каже, затова след малко четиримата отново тръгнаха. Но Едмънд си повтаряше: „О, ще ви платя на всички за това, на цялото надменно и самодоволно стадо!“
— Все пак, къде отиваме? — попита Сузан, главно за да смени темата на разговора.
— Според мен Лу трябва да ни води — каза Питър. — Заслужила си го е. Къде ще ни заведеш, Лу?
— Какво ще кажете да отидем да видим господни Тумн? — каза й Луси. — Той е добрият фавън, за когото ви разказах.
Всички се съгласиха и продължиха бързо, като потропваха с крака. Луси се оказа добър водач. В началото се чудеше дали ще може да намери пътя, но позна някакво криво дърво на едно място, някакъв пад на друго и ги отведе дотам, където земята ставаше неравна, после в малката долчинка и най-подир точно пред вратата на пещерата на господин Тумн. Но там ги очакваше страшна изненада.
Вратата беше откачена от пантите и натрошена на парчета. Вътре в пещерата беше тъмно и студено, усещаше се влага и миризма на място, което не е било обитавано от няколко дни. През счупената врата на купчини по пода беше навяло сняг, размесен с нещо черно, което се оказа овъглени съчки и пепел от огнището. Явно някой ги беше разхвърлял из стаята и после ги бе тъпкал с крака. Чашите и чиниите лежаха изпочупени по пода, а портретът на бащата на фавъна беше нарязан на ивици с нож.