— Ама че погром — каза Едмънд. — Нямаше много смисъл да идваме тук.
— Какво е това? — каза Питър, като се наведе. Беше забелязал парче хартия, приковано с пирон през килима в пода.
— Написано ли е нещо на него? — попита Сузан.
— Да, така ми се струва — отговори Питър, — но не мога да го прочета на тази светлина. Хайде да излезем навън, на открито.
Всички излязоха навън на дневната светлина и наобиколиха Питър, докато той четеше следните думи:
Децата се спогледаха.
— Не съм сигурна, че това място в крайна сметка ще ми хареса — каза Сузан.
— Коя е тази кралица, Лу? — попита Питър. — Знаеш ли нещо за нея?
— Това изобщо не е истинска кралица — отговори Луси, — а една страшна вещица, Бялата вещица. Всички — всички горски жители я мразят. Тя е направила магия в цялата страна да бъде винаги зима и никога да не идва Коледа.
— Чудя се има ли някакъв смисъл да продължаваме нататък — каза Сузан. — Имам предвид, че тук не изглежда особено безопасно и като че няма да бъде и много забавно. При това с всяка минута става все по-студено, а не сме си донесли нищо за ядене. Предлагам да си отидем вкъщи.
— О, не можем, не можем — каза изведнъж Луси. — Не разбирате ли? Не можем да си тръгнем за дома просто така, след всичко това. Бедният фавън е попаднал в тази беда заради мен. Той ме скри от Вещицата и ми показа обратния път. Точно това означава „подпомагане на врагове на кралицата и побратимяване с човешки същества“. Ние просто трябва да се опитаме да го освободим.
— Много можем да направим ние — каза Едмънд, — както дори нямаме нещо за ядене!
— Я да млъкваш! — каза Питър, който все още беше много ядосан на Едмънд. — Какво мислиш ти, Сузан?
— Имам страшното чувство, че Лу е права — каза Сузан. — Не искам да направя и крачка по-нататък и бих желала никога да не бяхме идвали тук. Но мисля, че трябва да се опитаме да направим нещо за този господин, как се казваше, имам предвид фавъна.
— И аз имам същото чувство — каза Питър. — Тревожи ме това, че не носим никаква храна. Бих предложил да се върнем и да си вземем нещо от килера, само че не съм сигурен дали ще можем да се върнем отново в тази страна, след като веднъж излезем от нея. Мисля, че ще трябва да продължим.
— Аз също! — казаха едновременно двете момичета.
— Ако само знаехме къде е затворен нещастникът! — каза Питър. Всички се умълчаха и продължаваха да се чудят какво да правят по-нататък, когато Луси каза:
— Погледнете! Червеношийка, с такива червени гърдички! Това е първата птичка, която виждам тук. Не може да бъде! Чудя се дали птиците в Нарния могат да говорят? Тя ни гледа, сякаш иска да ни каже нещо. — Луси се обърна към червеношийката и каза: „Моля те, можеш ли да ни кажеш къде са отвели Тумн, фавъна?“
Като изрече тези думи, тя направи крачка към птицата. Птицата веднага отлетя, но само до съседното дърво. Кацна там и ги загледа настойчиво, като че разбираше всичко, каквото бяха говорили. Почти без да забележат, че го правят, четирите деца пристъпиха една-две крачки по-близо до нея. Тогава червеношийката пак литна до следващото дърво и отново ги погледна настойчиво. (Едва ли имаше червеношийка с по-червени гърди и по-искрящи очи.)
— Знаете ли — каза Луси, — сигурна съм, че тя иска да я следваме.
— И аз имам същото чувство — каза Сузан. — А ти какво мислиш, Питър?
— Нищо не пречи да опитаме — отвърна Питър.
Червеношийката като че ли напълно разбра разговора. Тя продължи да прехвърча от дърво на дърво, винаги на няколко метра пред тях, но и винаги достатъчно близо, за да могат лесно да я следват. По този начин ги водеше по нанадолнището. Всеки път, когато червеношийката кацваше, от клоните се изсипваше малко сняг. Междувременно облаците над главите им се разнесоха, зимното слънце се показа и снегът ослепително блесна. Вървяха вече почти половин час, като момичетата крачеха отпред, когато Едмънд се обърна към Питър:
— Ако престанеш да ми се надуваш, имам да ти кажа нещо, което е най-добре да изслушаш.
— Какво? — попита Питър.
— Шт! Не толкова високо — каза Едмънд. — Няма смисъл да плашим момичетата. Ти разбираш ли какво правим сега?