— Какво? — каза Питър, като сниши гласа си до шепот.
— Вървим след водач, за когото не знаем нищо. Откъде сме сигурни на чия страна е тази птица? Защо да не ни води в някакъв капан?
— Противна мисъл! Та това е само една червеношийка, разбираш ли, а във всички приказки, които съм чел, червеношийките са добри птици. Положително една червеношийка не може да бъде наш враг.
— Като стана дума за това — коя е правата страна? Откъде сме сигурни, че фавните са на добрата страна, а кралицата (да, знам, че ни казаха, че тя е вещица) е на лошата страна? Всъщност не знаем нищо нито за едните, нито за другите.
— Фавънът е спасил Луси.
— Това го е казал той. Но ние откъде да сме сигурни? А има и друго нещо. Има ли някой и най-малко понятие за пътя към къщи от тук?
— Велики боже! — каза Питър. — Не бях помислил за това.
— А и без всякакви изгледи да ядем! — каза Едмънд.
Глава седма
Един ден с бобрите
Докато двете момчета шепнеха отзад, момичетата неочаквано извикаха:
— О! — и спряха.
— Червеношийката! — извика Луси. — Червеношийката отлетя нанякъде.
Да, така беше — птицата не се виждаше никъде.
— А сега какво ще правим? — каза Едмънд, като хвърли към Питър поглед, който сякаш говореше: „Нали ти казах!“
— Шт! Гледайте! — каза Сузан.
— Какво? — попита Питър.
— Нещо се движи между дърветата, ей там, вляво.
Всички се взряха втренчено, обзети от неприятно чувство.
— Ето го, отново се движи — каза след малко Сузан.
— Сега и аз го видях — каза Питър. — Още е там. Току-що отиде зад голямото дърво.
— Какво е? — попита Луси, като с всички сили се опитваше гласът й да звучи спокойно.
— Каквото и да е — каза Питър, — то ни преследва. И е нещо, което не желае да бъде видяно.
— Хайде да си отиваме вкъщи! — каза Сузан. И макар че никой не го изрече на глас, изведнъж всички осъзнаха това, което Едмънд беше прошепнал на Питър в края на предишната глава. Бяха се загубили.
— На какво прилича това нещо? — запита Луси.
— Някакво животно — каза Сузан и след малко извика: — Гледайте! Гледайте! Бързо! Ето го там.
Този път всички го видяха: иззад едно дърво към тях надникна мустакато и космато лице. Но този път то не се дръпна веднага назад, а сложи лапичка на муцунката си така, както човек слага пръст на устата си, когато иска да каже някому да пази тишина. След това животното отново изчезна. Децата стояха, затаили дъх.
Миг по-късно непознатият се показа иззад дървото, огледа се на всички страни, сякаш се страхуваше, че някой гледа, каза „Шт!“ и им направи знак да отидат при него в гъсталака, където стоеше, и изчезна отново.
— Знам какво е това — каза Питър, — това е бобър. Видях му опашката.
— Той иска да отидем при него — обади се Сузан — и ни предупреждава да не вдигаме шум.
— Знам — каза Питър. — Въпросът е трябва ли да го следваме, или не. Ти какво мислиш, Лу?
— Мисля, че е добър бобър — каза Луси.
— Да, но откъде да сме сигурни? — каза Едмънд.
— Защо да не рискуваме? — рече Сузан. — Искам да кажа, че няма смисъл просто да стоим тук, пък и усещам, че съм гладна.
В този миг бобърът отново показа главата си иззад дървото и им кимна настойчиво.
— Хайде! — каза Питър. — Да опитаме. Вървете близо един до друг. Би трябвало да можем да се справим с един бобър, ако се окаже враг.
И така, децата се скупчиха, отидоха при дървото, след това зад него и там наистина намериха бобъра. Но той продължи да отстъпва назад, като им прошепна с дрезгав плътен глас:
— По-насам, елате още по-насам. Право тук. На открито не сме в безопасност!
Чак когато ги заведе до едно тъмно място, където четири дървета растяха толкова близо едно до друго, че клоните им се сплитаха, а под краката си виждаха кафявата земя, покрита с борови иглички, защото тук не можеше да падне никакъв сняг, бобърът започна да им говори.
— Вие сте синове на Адам и дъщери на Ева, нали? — попита той.
— Да, няколко от децата им — отвърна Питър.
— Ш-ш-шт! — каза бобърът. — Моля, не толкова високо. Дори тук не сме в безопасност.
— От кого се страхувате? — каза Питър. — Тук няма никой друг освен нас.
— Има дървета — каза бобърът. — Те винаги слушат. Повечето от тях са на наша страна, но има и дървета, които ще ни предадат на нея, вие знаете за кого говоря — и той поклати няколко пъти глава.
— Щом ще говорим за страни — каза Едмънд, — откъде да сме сигурни, че си ни приятел?
— Не искаме да ви обидим, господин Бобър — допълни Питър, — но вие разбирате, че сме чужденци.
— Съвсем правилно, съвсем правилно! — каза бобърът. — Ето го моето доказателство. — С тези думи той им подаде нещо малко и бяло.