Всички го изгледаха учудено, но изведнъж Луси извика:
— О, разбира се. Това е моята кърпичка, която дадох на клетия господин Тумн.
— Точно така — каза бобърът. — Клетникът беше подушил нещо за ареста и преди наистина да го арестуват, ми даде това. Каза ми, че ако му се случи нещо, трябва да ви посрещна тук и да ви отведа до… — Тук гласът на бобъра заглъхна и той поклати тайнствено два-три пъти глава. След това им даде знак да се приближат колкото се може по-близо до него, така че мустаците му гъделичкаха лицата им, и добави шепнешком:
— Говори се, че Аслан е потеглил, дори може би вече се е приземил.
И точно тогава се случи много чудно нещо.
Децата знаеха кой е Аслан толкова, колкото и ти знаеш; но в мига, когато бобърът изрече тези думи, всеки почувствува съвсем различни неща. Може би някога ти се е случвало насън някой да каже нещо, което ти не разбираш, но в съня ти се струва, като че това нещо има огромно значение — или нещо ужасно, което превръща съня ти в кошмар, или пък нещо приятно, нещо твърде приятно, за да се изрази с думи, което прави съня ти толкова красив, че го помниш през целия си живот и винаги желаеш да сънуваш отново същия сън. Сега бе така. Като се спомена името „Аслан“, всяко от децата усети, че нещо подскочи в него. Едмънд усети, че го обзема някакъв тайнствен ужас. Питър се почувствува изведнъж храбър и готов за всякакви приключения. Сузан пък имаше чувството, че край нея се разнасят тънки благоухания или някаква прекрасна мелодия. А Луси изпита усещането, каквото изпитваш, когато се събудиш рано и изведнъж си спомниш, че е началото на ваканцията или началото на лятото.
— Ами господин Тумн? — попита Луси. — Къде е той?
— Ш-ш-шт! — каза бобърът. — Не тук! Трябва да ви заведа някъде, където можем истински да си поговорим, а и да вечеряме.
Единствено на Едмънд му бе все още трудно да повярва на бобъра, но на всички, включително и на Едмънд, бе много приятно да чуят думата „вечеря“. Затова енергично следваха новия си приятел, който ги водеше удивително бързо, все през най-гъстите места на гората, вече повече от час. Всички се чувствуваха много уморени и много гладни, когато изведнъж дърветата пред тях започнаха да оредяват, а пътеката се заспуска стръмно надолу. Миг след това те излязоха под открито небе (слънцето все още светеше) и се озоваха пред чудно хубава гледка.
Бяха застанали на склона към стръмна и тясна долина, през която течеше, или поне щеше да тече, ако не бе замръзнала, доста голяма река. Точно под тях имаше бент, построен на реката. Като го видяха, всички изведнъж си спомниха, че, разбира се, бобрите винаги правят такива бентове и бяха съвсем сигурни, че този го е направил господин Бобъра. Забелязаха също, че сега на лицето му се бе появило скромно изражение — изражение, каквото имат хора, когато посетиш отглеждана от тях градина, или четеш разказ, който те са написали. Така че думите на Сузан „О, какъв хубав бент!“ бяха просто от учтивост. Този път господин Бобъра не каза „Шт!“, а само „Дребна работа! Дребна работа! А не е и завършен!“
Над бента трябваше да има дълбок вир, но сега, разбира се, той представляваше равна повърхност от тъмнозелен лед. А под бента, доста по-надолу, имаше още лед, но той бе не гладък, а замръзнал на пенести вълни, както водата се е спускала надолу в мига, когато е сковал ледът. А там, където водата се е процеждала или е пробивала през бента, се беше получила блестяща стена от ледени висулки, сякаш тази страна на бента бе покрита цялата с цветя, венци и гирлянди, направени от чиста захар. А в средата се издигаше, отчасти върху бента, смешна малка къщичка, която доста приличаше на огромен пчелен кошер, и от една дупка на покрива й излизаше дим, така че видеше ли го човек, особено ако е гладен, веднага започваше да мисли за готвене и огладняваше още повече.
Останалите забелязаха най-вече това, но Едмънд забеляза нещо друго. Малко по-надолу по реката се виждаше друга, по-малка рекичка, която течеше през друга, по-малка долина и се вливаше в голямата река. И като погледна към малката долина, Едмънд различи два малки хълма; бе почти сигурен, че това са същите хълмове, които му бе показала кралицата, когато се разделяха при стълба с фенера онзи ден. „А между тях“, си помисли той, „трябва да се намира дворецът й, на не повече от миля оттук.“ Едмънд си помисли за локума и за това как ще стане крал („Чудя се как ще се хареса това на Питър?“ — се запита той.) и страшни планове се завъртяха в главата му.
— Ето че пристигнахме — каза господин Бобър. — И както изглежда, госпожа Бобър ни очаква. Вървете след мен и внимавайте да не се подхлъзнете.