Първото нещо, което осъзна, когато излезе навън и видя, че навсякъде наоколо пада сняг, бе, че е оставил палтото си в къщата на бобрите. Разбира се, вече нямаше никаква възможност да се върне и си го вземе. Следващото, което разбра, бе, че дневната светлина е почти изчезнала, тъй като, когато седнаха да ядат, беше почти три часът, а зимните дни са къси. Той не бе предвидил това, но трябваше да намери най-добрия изход от положението. Затова вдигна яката си и се затътри по замръзналия бент (за щастие не бе толкова хлъзгаво, откакто бе навалял сняг) към далечния бряг на реката.
Стана още по-лошо, когато стигна далечния бряг. С всеки миг ставаше все по-тъмно, снежинките се вихреха наоколо, така че едва виждаше на три крачки пред себе си. При това нямаше и никакъв път. Той непрекъснато затъваше в дълбоки снежни преспи, плъзгаше се по замръзнали локви, препъваше се в паднали дървета, пързаляше се по стръмни брегове, като си жулеше глезените в камъните, докато се измокри, измръзна и се натърти целият. Тишината и самотата бяха страшни. Всъщност аз наистина мисля, че той би се отказал от цялата тая работа и би се върнал, и би си признал, би се сдобрил с останалите, ако не си казваше: „Когато стана крал на Нарния, първото нещо, което ще направя, ще бъдат няколко прилични пътя“. И естествено това го караше да си мисли как ще бъде крал и за всички други неща, които би направил, от което доста се ободри. Тъкмо бе намислил какъв дворец и колко коли ще има, как ще има собствено кино и къде ще минават главните железопътни линии, какви закони ще създаде срещу бобрите и бентовете и добавяше последните подробности в плана си как да постави Питър на мястото му, когато времето се промени. Отначало спря снегът. После излезе вятър и стана пронизващо студено. Накрая облаците изчезнаха и се появи луната. Беше пълнолуние, луната така блестеше върху снега, че всичко светна почти като през деня — единствено сенките смущаваха.
Той не би намерил никога пътя, ако, когато стигна до другата река, не бе изгряла луната — спомняте си, че бе видял (при пристигането си у бобрите) една по-малка река, която се вливаше в голямата по-надолу. Сега стигна до нея, обърна се и тръгна срещу течението й. Но малката долина, през която тя минаваше, беше много по-стръмна и камениста от тази, от която току-що бе излязъл, и бе обрасла с повече храсти, така че той изобщо не би могъл да се оправи, ако беше тъмно. Дори и сега се измокри целият, защото трябваше да се провира под клоните, от които върху гърба му се свличаше огромно количество сняг. И всеки път, когато ставаше това, той все повече и повече си мислеше колко мрази Питър, сякаш Питър беше виновен за всичко това.
Но най-после стигна до по-равно място, където долината се разширяваше. И тук, от другата страна на реката, съвсем близо до него, в средата на малка равнина между два хълма, той видя това, което вероятно беше къщата на Бялата вещица. Луната светеше по-ярко от всякога. Къщата всъщност бе малък замък. Цялата се състоеше сякаш само от кули — малки кули с дълги заострени върхове, тънки като игли. Те приличаха на огромни конусовидни шапки (каквито слагат на мързеливите в училище) или на шапки на вълшебници. Блестяха на лунната светлина, а дългите им сенки върху снега изглеждаха странни. Едмънд започна да се страхува от къщата.
Но вече бе твърде късно да мисли за връщане. Той премина реката по леда и тръгна към къщата. Всичко наоколо бе замряло, не се чуваше и звук. Дори краката му не вдигаха никакъв шум по дълбокия пресен сняг. Той продължаваше да върви, като минаваше от ъгъл на ъгъл и от куличка на куличка, за да намери входа. Стигна чак до най-отдалечената част на къщата, докато го намери. Представляваше огромна арка, но голямата желязна порта беше широко отворена.
Едмънд се промъкна до арката, надникна в двора и там видя гледка, от която сърцето му почти спря да тупти. Вътре, досами портата, осветен от лунната светлина, стоеше, свит, готов за скок, огромен лъв. И Едмънд застана в сянката на арката, като не смееше нито да върви напред, нито да се върне, а коленете му трепереха. Стоя там толкова дълго, че зъбите му щяха да затракат от студ, ако вече не тракаха от страх. Не зная колко време всъщност продължи това, но на Едмънд се стори, че минаха часове.