— Влизай! Влизай! Щастливец, любимец на кралицата — а може би не чак такъв щастливец!
И Едмънд влезе, като много се стараеше да не стъпи върху лапите на вълка.
Озова се в дълъг мрачен хол с множество колони, който бе пълен, както и двора, със статуи. Най-близко до вратата стоеше малък фавън с много тъжен израз на лицето и Едмънд нямаше как да не се почуди дали това не е приятелят на Луси. Светеше само една-единствена лампа и близо до нея седеше Бялата вещица.
— Аз дойдох, Ваше Величество — каза Едмънд, като изтича нетърпеливо напред.
— Как смееш да идваш сам? — каза вещицата със страшен глас. — Не ти ли поръчах да доведеш другите със себе си?
— Моля, Ваше Величество — каза Едмънд, — направих всичко, каквото можах. Доведох ги съвсем наблизо. Те са в къщичката на бента, нагоре по реката, с господин и госпожа Бобър.
По лицето на вещицата бавно се разля жестока усмивка.
— Само тези вести ли носиш? — попита тя.
— Не, Ваше Величество — отвърна Едмънд и започна да й разказва всичко, което бе чул, преди да напусне къщата на бобрите.
— Какво, Аслан ли? — изкрещя Кралицата. — Аслан! Вярно ли е това? Ако разбера, че ме лъжеш…
— Моля, аз само повтарям това, което те казаха — заекна Едмънд.
Но кралицата, която вече не му обръщаше внимание, плесна с ръце. Мигновено се появи същото джудже, което Едмънд бе видял първия път с нея.
— Приготви нашата шейна! — заповяда Вещицата. — Сложи хамута без звънчета.
Глава десета
Магията започва да се разваля
Сега трябва да се върнем при господин и госпожа Бобър и при другите три деца. Щом господин Бобър каза: „Няма никакво време за губене!“, всички започнаха да се увиват в палтата, с изключение на госпожа Бобър, която започна да взема торби и да ги поставя на масата с думите:
— Хайде, господин Бобър, свали тази шунка. Ето и пакет чай, захар, няколко кибрита. Би ли извадил някой два-три хляба от глинения съд там, в ъгъла?
— Но какво правите, госпожо Бобър? — възкликна Сузан.
— Приготвям багаж за всекиго от нас, миличка — невъзмутимо отвърна госпожа Бобър. — Нима смяташ, че ще тръгнем на път без храна?!
— Но нямаме време! — каза Сузан, като закопчаваше яката на палтото си. — Тя може да пристигне тук всеки миг.
— И аз казвам това — обади се господин Бобър.
— Хайде, стига! — каза съпругата му. — Помисли пак, господин Бобър. Тя не може да стигне дотук поне още четвърт час.
— Но не трябва ли да тръгнем колкото може по-бързо — каза Питър, — ако искаме да стигнем до Каменната маса преди нея?
— Не бива да забравяте, госпожо Бобър — каза Сузан, — че щом тя надникне вътре и разбере, че сме тръгнали, ще потегли подире ни с най-голяма скорост.
— Точно така ще постъпи, но каквото и да правим, няма да успеем да стигнем там преди нея. Тя ще бъде с шейна, а ние ще ходим пеш.
— Значи… няма никаква надежда? — попита Сузан.
— О, недей да вдигаш шум за нищо, мила — каза госпожа Бобър, — по-добре извади половин дузина чисти кърпички от онова чекмедже! Разбира се, че имаме надежда. Ние нямаме възможност да стигнем там преди нея, но ще се крием и ще минем по пътища, за които тя не предполага, и може би ще успеем да я преварим.
— Съвършено вярно, госпожо Бобър — каза нейният съпруг. — Но вече е време да излезем оттук.
— Не започвай и ти да вдигаш шум за нищо, господин Бобър — отвърна съпругата му. — Ето, така става. Торбите са четири и най-малката е за най-малкия от нас, а това си ти, скъпа — подаде тя, като погледна Луси.
— О, моля ви, хайде — каза Луси.
— Е, вече съм почти готова — отговори госпожа Бобър най-после, като разреши на съпруга си да й помогне да си обуе ботушите за сняг. — Смятам, че шевната машина е твърде тежка за носене, нали?
— Да, тежка е — каза господин Бобър. — Твърде е тежка. И предполагам ти не мислиш, че ще имаш възможност да я използуваш, докато бягаме?
— Не мога да понеса мисълта тази вещица да си играе с нея — каза госпожа Бобър — и най-вероятно да я счупи или да я открадне.
— О, моля, моля, моля, побързайте! — казаха трите деца.
И така най-сетне всички излязоха навън и господин Бобър заключи вратата.
— Това ще я забави малко — каза той и те потеглиха всеки с багажа си на рамо.
Когато започнаха пътешествието си, вече не валеше сняг и луната се бе показала. Вървяха в нишка — пръв господин Бобър, после Луси, след нея Питър, Сузан и последна — госпожа Бобър. Господин Бобър ги преведе по бента до десния бряг на реката и после по една много неравна пътека между дърветата право покрай речния бряг. Склоновете на долината, блеснали на лунната светлина, се извисяваха високо над тях от двете им страни.