Когато всички стигнаха върха, наистина видяха.
Там имаше шейни с елени, чиито хамути бяха обкичени със звънчета. Но елените бяха много по-големи от тези на Вещицата и бяха не бели, а кафяви. В шейната седеше човек, когото всички познаха от пръв поглед. Бе едър мъж, с яркочервен кожух (ярък като плодовете на бодливата зеленика), с качулка, подплатена отвътре с кожа, и с голяма бяла брада, която падаше като пенлив водопад върху гърдите му. Всички го познаха, защото, макар че такива хора могат да се срещнат само в Нарния, човек ги вижда неведнъж на картинки и чува да се приказва за тях дори и в нашия свят — светът отсам вратата на дрешника. Но съвсем друго нещо е да го видиш на живо в Нарния! На някои картинки в нашия свят Дядо Коледа е представян само смешен и весел. Но сега, когато децата всъщност стояха и го гледаха, не им се виждаше точно такъв. Той бе толкова голям, толкова доволен и толкова истински, че всички се смълчаха. Бяха много щастливи, но изпитваха и някакво тържествено чувство.
— Най-после пристигнах — каза той. — Дълго време тя не ме пускаше, но най-после успях да дойда. Аслан е потеглил. Магията на вещицата започва да губи сила.
Луси усети как през нея преминава онази дълбока радостна тръпка, която те обхваща, когато си тържествен и тих.
— А сега — каза Дядо Коледа, — вашите подаръци. Тук има нова и по-хубава шевна машина за вас, госпожо Бобър. Ще я оставя в къщата ви, като мина край нея.
— Но, моля ви, господине — каза госпожа Бобър, като се поклони. — тя е заключена.
— Ключовете и ключалките не са проблем за мен — каза Дядо Коледа. — А когато вие, господин Бобър, се приберете вкъщи, ще намерите своя бент завършен и поправен, всички пукнатини запушени, а ще поставя и нов шлюз.
Господин Бобър беше толкова доволен, че отвори широко уста, но, откри, че няма думи да отговори.
— Питър, сине Адамов! — каза Дядо Коледа.
— Ето ме, господине — обади се Питър.
— Това са твоите подаръци — беше отговорът — и те са истински, а не играчки. Може би наближава времето да ги използуваш. Отнасяй се добре с тях.
С тези думи той връчи на Питър щит и сабя. Щитът беше сребрист на цвят и отгоре имаше гравиран червен лъв, изправен на задните си крака, ярък като зряла ягода в мига, когато я откъсваш. Дръжката на сабята беше златна и имаше ножница и колан — изобщо всичко необходимо за нея. По размер и тежест беше точно за Питър. Питър мълчаливо и тържествено прие всичко, защото чувствуваше, че това са много сериозни дарове.
— Сузан, дъще Евина — каза Дядо Коледа, — тези неща са за теб! — И той й подаде лък и колчан, пълен със стрели, и малък рог от слонова кост. — Трябва да използуваш лъка само в краен случай. Нямам предвид, че трябва да участвуваш в битката. Лъкът е много точен. А когато опреш рога на устата си й го надуеш, според мене, където и да си, ще получиш някаква помощ.
Най-накрая той каза:
— Луси, дъще Евина!
И Луси се приближи. Той й даде малко, като направено от стъкло, шишенце (но после хората разправяха, че било направено от диамант) и малка кама.
— В това шишенце — каза той — има ободрително питие, направено от сока на едно огнено цвете, което расте по планините на Слънцето. Ако ти или някой от твоите приятели е ранен, само няколко капки от него ще го излекуват. Камата пък ти давам, за да се защищаваш при крайна нужда. Защото ти също няма да участвуваш в битката.
— Защо, господине? — каза Луси. — Аз мисля… не зная, но… мисля, че мога да бъда достатъчно храбра.
— Не е там работата — каза той. — Битките обаче стават грозни, когато в тях участвуват жени. А сега — той неочаквано придоби малко по-сериозен вид — тук има нещо за всички ни, засега! — И Дядо Коледа извади (навярно от голямата торба на гърба си, макар че никой не го видя да го прави) пет чаши с чинийки върху голям поднос, купа със захар на бучки, буркан със сметана и голям чайник, който съскаше и свиреше. След това извика:
— Весела Коледа! Да живее истинският крал!
Камшикът му изплющя и преди някой да разбере, че са тръгнали, той и елените, и шейната — всичко изчезна от погледа.
Питър тъкмо бе извадил сабята си от ножницата и я показваше на господин Бобър, когато госпожа Бобър каза:
— Хайде, хайде! Вие си говорите там, а чаят ще изстине. Мъжка му работа. Елате и помогнете да свалим този поднос долу и да закусим. Колко хубаво, че се сетих да донеса нож за хляб!
Те отново слязоха по стръмния бряг и се върнаха в пещерата, където господин Бобър наряза малко хляб и шунка и направи сандвичи, а госпожа Бобър сипа чая и всички бяха доволни. Но доста преди да бяха приключили с удоволствието, господин Бобър каза: