— Сега вече е време да тръгваме.
Глава единадесета
Аслан е по-близо
Междувременно Едмънд бе преживял голямо разочарование. Когато джуджето отиде да приготви шейната, той очакваше, че Вещицата ще започне да се държи добре с него, както беше при последната им среща. Но тя изобщо не продума. И когато най-после Едмънд събра достатъчно кураж да каже „Моля, Ваше Величество, не бих ли могъл да получа малко локум? Вие… вие… казахте…“, тя отговори:
— Млъкни, глупако! — След това изглежда, че промени решението си, защото каза сякаш на себе си: — Все пак няма да е добре, ако хлапето вземе да ми припадне по пътя! — И плесна с ръце още веднъж. Появи се друго джудже. — Донеси храна и нещо за пиене на това човешко същество — нареди тя.
Джуджето се отдалечи и след малко се върна, понесло желязна паница с малко вода и желязна чиния, в която имаше само комат сух хляб. Като остави чинията и паницата на пода до Едмънд, джуджето се ухили противно и каза:
— Локум за малкия принц! Ха-ха-ха!
— Махни това! — нацупи се Едмънд. — Не искам сух хляб.
Но Вещицата изведнъж се обърна към него с такъв страшен израз на лицето, че той се извини и започна да отхапва от хляба, макар да бе толкова твърд, че едва преглъщаше.
— Бъди благодарен и на това — кой знае кога ще вкусиш отново хляб! — каза Вещицата.
Докато Едмънд още дъвчеше, първото джудже се върна и съобщи, че шейната е готова. Бялата вещица се изправи и тръгна, като заповяда на Едмънд да я последва. Когато излязоха на двора, отново валеше сняг, но тя не обърна внимание на това и нареди на Едмънд да седне до нея в шейната. Но преди да потеглят, тя извика Могрим и той се втурна стремглаво като грамадно куче към шейната.
— Подбери най-бързите си вълци и идете веднага в къщата на бобрите — каза Вещицата. — Убийте всичко живо, което намерите там. Ако вече са избягали, тичайте с всички сили към Каменната маса, но гледайте да не ви види някой. Скрийте се някъде там и ме чакайте. През това време аз ще трябва да измина много мили на запад и да намеря удобно място за преминаване през реката. Вие може да настигнете тези човешки същества, преди да са се добрали до Каменната маса. Знаете какво да правите, ако ги намерите!
— Слушам и се подчинявам, о, кралице — изръмжа вълкът и мигновено профуча в снега и тъмнината, бърз като галопиращ кон. След няколко минути той, извикал още един вълк, вече беше долу на бента и те задушиха из къщата на бобрите. Но, разбира се, я завариха празна. Щеше да стане страшно за бобрите и децата, ако времето през нощта бе останало хубаво, защото вълците щяха да тръгнат по дирята и по всяка вероятност щяха да ги настигнат, преди да са се добрали до пещерата. Но сега, след като снегът отново бе завалял, миризмата се бе разнесла, а следите им бяха покрити със сняг.
В това време джуджето удари с камшик северните елени. Шейната с Вещицата и Едмънд мина под свода и се изгуби в тъмнината и студа. За Едмънд това бе едно ужасно пътешествие, защото нямаше палто. Преди да измине и четвърт час, той целият бе покрит със сняг. Скоро прекъсна опитите си да го отърсва от себе си, защото колкото и бързо да го правеше, снегът отново се натрупваше, а той бе много уморен. Скоро бе мокър до кости. И само колко нещастен се чувствуваше! Сега никак не изглеждаше, че Вещицата има намерение да го прави крал. Всичко, което си бе казвал, за да убеди себе си, че тя е добра и мила и че правдата е на нейна страна, вече му звучеше глупаво. В този миг той би дал всичко само и само да срещне другите, та дори и Питър! Единственият начин да се утеши сега бе да се опита да повярва, че всичко е само сън и че всеки момент може да се събуди. А както пътуваха часове наред, наистина всичко започна да му прилича на сън.
Това продължи по-дълго, отколкото аз бих могъл да го опиша, дори и да отделя много страници. Но ще го прескоча и ще продължа разказа си от времето, когато снегът вече спря, настана сутрин и те пътуваха на дневна светлина. Все така продължаваха да пътуват и не се чуваше никакъв шум — само снегът непрекъснато свистеше и еленските хамути скърцаха. Но ето че най-сетне Вещицата каза:
— Какво е това тук? Спри!
И те спряха. Колко се надяваше Едмънд, че тя ще спомене нещо за закуска! Но тя бе спряла поради съвсем друга причина. Малко по встрани, до дънера на едно дърво, видяха весела компания — семейство катерици с децата си, двама сатири, едно джудже и един стар лисугер седяха на столчета около една маса. Едмънд не можеше да види добре какво ядат, но то миришеше много хубаво, около тях имаше украса от зеленика и той не бе съвсем сигурен, че пред очите му не е коледен пудинг. В мига, когато шейната спря, лисугерът, който явно бе най-възрастният от присъствуващите, тъкмо се бе изправил с чаша в дясната си лапа, сякаш се готвеше да каже нещо. Но щом цялата компания видя да спира шейната и кой седи в нея, веселото настроение изчезна от лицата им. Таткото катерица престана да яде и вилицата замръзна, поднесена към устата, един от сатирите направо остана с вилица в устата, а малките катеричета зацвърчаха от страх.