— Какво означава това? — попита Вещицата.
Никой не отговори.
— Отговаряйте, сган такава! — отново каза тя. — Или ви се ще камшикът на моето джудже да ви накара да се окопитите? Какво означава цялата тази лакомия, това прахосничество и това угаждане? От къде сте взели всички тези неща?
— Моля, Ваше Величество — каза лисугерът, — дадоха ни ги. И ако ми позволите да се осмеля да пия за най-добро здраве на Ваше Величество.
— Кой ви ги даде?
— Д-д-д-дядо Коледа — заекна лисугерът.
— Какво? — изрева Вещицата, като скочи от шейната и направи няколко крачки към ужасените животни. — Той не е бил тук! Не може да е бил тук! Как дръзвате… но не. Кажете, че излъгахте и още сега ще ви бъде простено.
В този миг едно от катеричетата загуби напълно ум и разум.
— Беше… беше… беше — изписка то и започна да тропа с малката си лъжичка по масата.
Пред очите на Едмънд Вещицата така прехапа устни, че на бялата й буза се появи капка кръв. Тя вдигна пръчката си.
— О, недейте, недейте, моля ви, недейте — извика Едмънд, но още докато викаше, тя вече замахна с пръчката и на мястото на веселата компания се появиха статуи, насядали около каменна маса, на която имаше каменни чинии и каменен коледен пудинг (една от статуите държеше каменна вилица, насочена към каменната си уста).
— А колкото до теб — каза Вещицата и го удари зашеметяващо по лицето, докато се качваше в шейната, — това ще те научи да не просиш милост за предатели и шпиони. Карай!
Тогава (за пръв път в тази история) на Едмънд му домъчня не за него самия, а за някой друг. Толкова му дожаля при мисълта за малките каменни фигури, които оставаха да седят там през всички тихи дни и всички тъмни нощи, от година на година, докато ги покрие мъх и накрая дори лицата им се разпаднат.
Те отново препуснаха напред. Но скоро Едмънд забеляза, че снегът, който ги засипваше, докато се носеха нататък, беше много по-мокър, отколкото през изминалата нощ. Едновременно с това забеляза, че не му е толкова студено. Започна да пада мъгла. Всъщност с всяка изминала минута ставаше все по-мъгливо и по-топло. А шейната не вървеше така добре, както досега. Отначало си помисли, че елените са се уморили, но скоро разбра, че това не може да бъде истинската причина: Шейната се кривеше, поднасяше и непрекъснато подскачаше, сякаш се удряше в камъни. Колкото и джуджето да плющеше с камшика по гърбовете на нещастните елени, шейната се движеше все по-бавно. Наоколо взеха да се раздават странни звуци, но шумът на шейната и тръскането, заедно с крясъците на джуджето, пречеха на Едмънд да чуе какво става, докато изведнъж шейната така затъна, че въобще не можеше да продължи! Когато това се случи, за миг настъпи тишина. И в тази тишина Едмънд можа най-после да се вслуша както трябва в другия шум. Долови странно и приятно шумолене, като ромон — не дотам странно, защото го бе чувал и преди, само че не можеше да си спомни къде! И сетне, съвсем изведнъж си спомни. Това бе шум на течаща вода. Навсякъде около тях, макар и невидими, течаха ручеи, ромоляха, шепнеха, чуваше се клокочене, плясък и дори — в далечината — бучене. Сърцето му подскочи (макар че едва ли знаеше защо), когато разбра, че мразът е свършил. А съвсем наблизо се чуваше кап-кап-кап от клоните на всички дървета. И като погледна към едно дърво, той видя как голяма купчина сняг се плъзга от него и за пръв път, откакто бе влязъл в Нарния, видя тъмната зеленина на бор. Но вече нямаше време да слуша и гледа, тъй като Вещицата каза:
— Не стой и не зяпай, глупако! Слез и помогни!
Разбира се, Едмънд трябваше да се подчини. Той стъпи долу в снега, който вече се бе превърнал на киша, и започна да помага на джуджето да извадят шейната от калната дупка, в която бе попаднала. Най-после я измъкнаха и като прояви голяма жестокост към елените, джуджето успя да ги накара да тръгнат отново и да я подкарат още малко по-нататък. А снегът се топеше бързо, петна от зелена трева започнаха да се показват във всички посоки. Освен ако не сте гледали много дълго един свят само от сняг, какъвто бе гледал Едмънд, ще ви бъде трудно да си представите чувството на облекчение, което предизвикваха тези зелени петна след безкрайната белота. Сетне шейната отново спря.