— Няма смисъл, Ваше Величество — каза джуджето. — При това топене не можем да караме повече.
— Тогава трябва да вървим — каза Вещицата.
— Да, но с ходене никога няма да ги настигнем — промърмори джуджето. — Особено с преднината, която имат пред нас.
— Ти какво, съветник ли си ми или слуга? — попита Вещицата. — Прави каквото ти нареждат. Завържи ръцете на човешкото същество отзад и дръж края на въжето. Вземи си и камшика. Отрежи хамута на елените; те ще си намерят сами пътя за вкъщи.
Джуджето се подчини и след няколко минути Едмънд се принуди да върви колкото може по-бързо, с ръце, вързани отзад. Той продължаваше да се подхлъзва в кишата, калта и в мократа трева и всеки път, когато се подхлъзнеше, джуджето го ругаеше, а понякога го перваше с камшика. Вещицата вървеше след джуджето и непрекъснато викаше:
— По-бързо! По-бързо!
С всеки миг зелените места се увеличаваха, а снегът намаляваше. Всеки миг все повече дървета сваляха снежните си одежди. И скоро, накъдето и да погледнеше човек, виждаше вместо бели фигури тъмната зеленина на боровете и черните бодливи клони на голите дъбове, букове и брястове. Сетне мъглата стана от бяла златиста и след това изведнъж изчезна. Снопове приятни слънчеви лъчи проникваха към земята, а отгоре, между върхарите, се виждаше синьо небе.
Започнаха да стават и още по-чудни неща. Когато внезапно завиха, те неочаквано попаднаха на поляна с бели брези и Едмънд видя, че цялата земя е покрита с малки жълти цветенца — с жълтурчета. Шумът на водата ставаше по-силен. След малко те наистина пресякоха един поток. Отвъд него растяха кокичета.
— Гледай си работата — каза джуджето и злобно дръпна въжето, като видя, че Едмънд е обърнал глава да ги гледа.
Това обаче не попречи на Едмънд да вижда всичко. Само след пет минути той забеляза цяла дузина минзухари, пораснали около дънера на едно старо дърво — златисти, морави и бели. И отново се чуха звуци, по-нежни дори от ромона на водата. Наблизо край пътеката, по която вървяха, от клончето на едно дърво неочаквано зачурулика птица. Отговори й чирикането на друга птица, малко по-нататък. И след това, като по сигнал, от всички страни се понесе едно бръщолевене и цвъртене, а после се чу песен и след пет минути цялата гора звънна от птичия хор и накъдето и да се обърнеше, Едмънд виждаше птици — едни бяха накацали по клоните, други се рееха в небето, някои се гонеха, караха се, чистеха с човки крилата си.
— По-бързо! По-бързо! — каза Вещицата.
От мъглата вече нямаше и следа. Небето ставаше все по-синьо, от време на време по него се носеха бели облаци. По обширните горски поляни цъфтяха иглики. Излезе лек ветрец, който пръскаше водни капки от разлюлените клони и облъхваше с хладни и нежни ухания лицата на пътешествениците. Дърветата напълно се съживиха. Листвениците и брезите се покриха със зеленина, а златният дъжд — със златисти цветчета. Скоро покараха и нежните прозрачни листенца на буковете. Когато пътниците минаваха под тях, светлината също ставаше зелена. Над пътеката бръмчеше пчеличка.
— Това не е просто размразяване — каза джуджето и рязко спря. — Това е Пролетта. Какво ще правим? Да знаете, че вашата зима свърши! Това е работа на Аслан.
— Ако някой от вас спомене отново това име — каза Вещицата, — ще бъде незабавно убит!
Глава дванадесета
Първата битка на Питър
Докато джуджето и Бялата вещица казваха това, на мили далече от тях бобрите и децата вървяха вече часове наред сякаш в един хубав сън. Отдавна бяха свалили палтата си. В момента дори се бяха спрели и си говореха:
— Гледайте! Синьо рибарче!
Или:
— Ей, див зюмбюл!
Или:
— А какъв беше този приятен аромат?
Или:
— Само чуйте дрозда.
Продължиха да вървят мълчаливо, като се захласваха от всичко наоколо, минаваха от топли слънчеви пътеки в прохладни зелени гъстаци и излизаха на широки, покрити с мъх горски поляни, където стари брястове извисяваха нагоре разлистените си корони. После пак навлизаха в гъсталак от цъфнало френско грозде и глог, където сладкото ухание направо упойваше.
Те бяха удивени не по-малко от Едмънд, като видяха как зимата си отива и как в цялата гора за няколко часа вместо януари настъпи май. Дори не бяха сигурни (като Вещицата), че така става, щом Аслан дойде в Нарния. Но понеже всички те знаеха, че причина за безкрайната зима са нейните магии, когато вълшебната пролет настъпи, всички разбраха, че замислите на Вещицата се провалят, напълно се провалят. А тъй като затоплянето продължи доста, те се сетиха, че тя няма да може да използува шейната си. Затова вече не бързаха толкова и си позволяваха повече и по-продължителни почивки. Естествено вече бяха доста уморени; не бих казал ужасно уморени, просто се движеха по-бавно и бяха одрямани и притихнали, като човек, който е бил целия ден под открито небе. На Сузан й излезе малък мехур на петата.