От известно време те не следваха течението на голямата река, защото трябваше да свърнат малко надясно (което означаваше малко на юг), за да стигнат до мястото, където се намираше Каменната маса. Но дори и пътят им да бе друг, нямаше да могат да продължат по долината на реката, след като започна размразяването, защото както снегът се топеше, реката скоро придойде — разля се волно, като бучеше и гърмеше, и пътеката, по която трябваше да вървят, щеше да бъде под жълтите й води.
Но ето че слънцето вече слезе ниско, светлината му стана по-червена, сенките се удължиха и растенията започнаха да мислят да затварят цветчетата си.
— Вече не е далеч — каза господин Бобър и ги поведе нагоре по хълма по дебел килим от пружиниращ мъх (много приятен за уморените им крака), докато стигнаха до място, където на голямо разстояние едно от друго растяха само високи дървета. След това катерене в края на дългия и уморителен ден, всички дишаха тежко и пъшкаха. Луси тъкмо се чудеше дали ще може да стигне до върха без още една дълга почивка, когато неочаквано се оказа, че вече са на върха. И ето какво видяха там.
Бяха на открито зелено място, откъдето имаше изглед надолу към гората, която се простираше на всички посоки, с изключение право насреща им. Там, далеч на изток, нещо проблясваше и се движеше.
— Господи! — прошепна Питър на Сузан. — Морето!
Точно по средата на този открит връх беше Каменната маса. Тя представляваше грамадна мрачна плоча от сив камък, подпряна на четири изправени камъка. Изглеждаше много стара и цялата бе набраздена със странни линии и фигури, които може би бяха букви от някакъв непознат език. Човек изпитваше странно чувство, когато ги погледнеше. Следващото нещо, което децата видяха, бе палатка, разпъната в единия край на поляната. Особено сега, огряна от светлината на залязващото слънце, тя бе чудесна, със стени като от жълта коприна, с яркочервени въжета и колчета от слонова кост, а над нея се извисяваше пилон и знамето, върху което бе изрисуван изправен на задните си лапи червен лъв, се развяваше от лекия ветрец, който духаше в лицата им откъм далечното море. Докато гледаха, те чуха музика отдясно и като се обърнаха натам, видяха точно това, заради което бяха дошли чак тук.
Аслан стоеше в средата на тълпа от някакви същества, които се бяха струпали около него във формата на полумесец. Имаше горски и водни самодиви (дриади и нимфи, както ги наричаме в нашия свят); със струнни инструменти в ръце; точно от тях се носеше музиката. Имаше четири големи кентавъра — в конската си част от кръста надолу приличаха на огромни английски работни коне, а в човекоподобната си половина приличаха на сурови, но красиви великани. Имаше и еднорог, и бик с човешка глава, и пеликан, и орел, и едно грамадно куче. А редом с Аслан стряха два леопарда — единият носеше короната му, а другият — знамето.
Бобрите и децата само гледаха Аслан, без да знаят какво да направят и какво да му кажат. На хора, които не са били в Нарния, се случва да мислят, че едно нещо не може да бъде едновременно и добро, и страшно. Ако децата бяха имали подобни мисли някога, вече бяха излекувани от тях. Защото, когато се опитаха да погледнат Аслан в лицето, само мярнаха златната му грива и тържествения, царствен поглед на огромните му изумителни очи. Усетиха, че не могат да го гледат, и целите се разтрепериха.
— Вървете! — прошепна господин Бобър.
— Не — пошепна Питър, — първо вие.
— Не, синовете Адамови — пред животните — пошепна отново господин Бобър.
— Сузан — пошепна Питър, — какво смяташ? Жените имат предимство.
— Не, ти си най-големият — пошепна Сузан.
И, разбира се, колкото по-дълго разговаряха така, толкова по-неловко се чувствуваха. Най-после Питър разбра, че той трябва да тръгне пръв. Извади сабята си и я вдигна за поздрав, като припряно каза на другите:
— Хайде. Стегнете се! — След което се придвижи към лъва и каза: — Ние дойдохме, Аслан!
— Добре дошъл, Питър, сине Адамов — каза Аслан. — Добре дошли Сузан и Луси, дъщери Евини, добре дошли господин и госпожо Бобър.
Гласът му беше плътен, звучен и някак прогони опасенията им. Сега те се чувствуваха радостни и спокойни и не им се виждаше неловко, че стоят и мълчат.
— А къде е четвъртият? — попита Аслан.
— Той се опита да ги предаде и се присъедини към Бялата вещица, о, Аслан! — каза господин Бобър.