В същия миг той чу гръмки викове от всички посоки — тропане на копита, шум от крила, писъкът на Вещицата — навсякъде около него настъпи бъркотия. След това усети, че някой го развърза. Почувствува силни ръце да го прегръщат и чу мили гласове, които казваха:
— Нека си полегне! Дайте му малко вино! Пийни това. Успокой се. Само след минутка ще ти стане добре.
После чу гласове, които не се обръщаха към него, а разговаряха помежду си. Те казваха нещо като:
— Кой държи Вещицата?
— Мислех, че ти си я хванал.
— Не съм я виждал от мига, когато избих ножа от ръката й… преследвах джуджето. Да не искаш да кажеш, че е избягала?
— Човек не може да мисли едновременно за всичко… А това какво е? О жалко, просто някакъв стар пън.
И точно в този миг Едмънд изгуби напълно съзнание.
След малко всички: кентаврите и единорогите, елените и птиците (това, разбира се, беше спасителната група, която Аслан бе изпратил в предишната глава) — тръгнаха да се връщат при Каменната маса, като носеха Едмънд с тях. Но ако можеше да видят какво се случи в тази долина, след като се отдалечиха, мисля, че щяха да бъдат много изненадани.
Цареше тишина и след малко луната изгря. Ако бяхте там, щяхте да видите как лунните лъчи осветяват един стар пън и неголям речен камък. Но ако продължавахте да гледате, постепенно щяхте да започнете да мислите, че има нещо необикновено и в пъна, и в камъка. А следващата ви мисъл щеше да бъде, че „пънът“ всъщност не само ви е приличал на дебел човечец, приклекнал на земята. Ако наблюдавахте достатъчно дълго, щяхте да видите как „пънът“ отива към „камъка“, а „камъкът“ сяда и започва да разговаря с пъна; тъй като всъщност това не бяха пън и камък, а Вещицата и джуджето. Защото част от нейната магия бе, че можеше да прави друг външния вид на нещата и в мига, когато избиха ножа от ръката й, тя хладнокръвно беше направила точно това. Стискаше и пръчката си, така че също я бе спасила.
Когато на другата сутрин останалите деца се събудиха (бяха спали върху купища възглавници в палатката), първото нещо, което чула от госпожа Бобър, бе, че брат им е избавен, донесен в лагера късно снощи, а в момента е с Аслан. Щом закусиха, всички излязоха навън и там видяха Аслан и Едмънд да вървят заедно през росната трева, настрани от останалата свита. Няма нужда да ви казвам (пък и никой не чу) какво говореше Аслан, но Едмънд никога не забрави този разговор. Когато те се приближиха, Аслан се обърна да ги посрещне, като водеше Едмънд със себе си.
— Ето вашият брат — каза той — и… не е нужно да му говорите за това, което е било.
Едмънд се здрависа с всеки от тях, като на всеки казваше „Извинявай“, а те му отговаряха „Няма защо“. И на всекиго се искаше да каже нещо, от което да стане съвсем ясно, че отново са приятели с него — нещо обикновено и естествено, но, разбира се, не им хрумна нищо подходящо. Но преди да се почувствуват неловко, един леопард се приближи до Аслан и каза:
— Господарю, дошъл е пратеник от вражеския лагер, който моли да го приемете.
— Нека се приближи — каза Аслан.
Леопардът се приближи и скоро се върна заедно с джуджето на Вещицата.
— Каква е твоята вест, сине на Земята? — попита Аслан.
— Кралицата на Нарния и императрицата на Уединените острови има нужда от сигурна охрана, за да дойде и да разговаря с вас — каза джуджето — по въпрос, който е от еднаква полза и за вас, и за нея.
— Хм, кралица на Нарния! — каза господин Бобър. — Каква наглост…
— Спокойно, Бобър — каза Аслан. — Скоро всички имена ще бъдат възвърнати на истинските си притежатели. Междувременно няма да ги обсъждаме. Кажи на господарката си, сине на Земята, че ще й дам сигурна охрана при условие, че тя остави магическата си пръчка там, при големия дъб.
Това бе прието и два леопарда, заедно с джуджето, се върнаха, за да се погрижат условието да бъде изпълнено както трябва.
— Ами ако тя превърне леопардите в камък? — прошепна Луси на Питър.
Мисля, че същото предположение бе хрумнало и на самите леопарди; във всеки случаи, когато се отдалечаваха, козината на гърба им настръхна и вирнаха опашки като котки при среща с непознато куче.
— Всичко ще е наред — прошепна Питър в отговор. — Той нямаше да ги изпрати, ако беше другояче.
След няколко минути самата Вещица се появи на хълма, прекоси напряко и се изправи пред Аслан. Трите деца, които не я бяха срещали досега, при вида на нейното лице усетиха как по гърба им полазват тръпки, а откъм присъствуващите животни се чу глухо ръмжене. Макар че слънцето светеше силно, на всички неочаквано им стана студено. Единствените двама, които не се чувствуваха неловко, бяха Аслан и самата Вещица. Беше много странно да наблюдаваш тези две лица — златното и мъртвешки бялото — толкова близо едно до друго. Обаче Вещицата не гледаше Аслан право в очите — госпожа Бобър специално забеляза това.