— Не можехме да заспим — каза Луси и след това почувствува, че няма нужда да говори повече, сигурна, че Аслан знае всичко, което са си мислили.
— Моля, може ли да дойдем с теб — където и да отиваш? — попита Сузан.
— Ами… — започна Аслан и като че се замисли. После каза: — Ще ми бъде приятно да бъда с другари тази нощ. Можете да дойдете, ако обещаете да спрете, когато ви кажа и след това ме оставите да продължа сам.
— О, благодарим ти, благодарим ти. Ще го направим — съгласиха се двете момичета.
Те отново тръгнаха напред, като от двете страни на лъва вървеше по едно момиче. Но колко бавно вървеше той! А огромната му царствена глава бе толкова наведена, че носът му почти докосваше тревата. След малко той залитна и простена тежко.
— Аслан! Скъпи Аслан! — каза Луси. — Какво има? Не можеш ли да ни кажеш?
— Да не си болен, скъпи Аслан? — попита Сузан.
— Не — отговори Аслан, — Аз съм тъжен и самотен. Поставете ръцете си върху гривата ми, за да усещам, че сте тук и ще продължим така.
И момичетата направиха това, което никога не биха посмели да направят без разрешението му, но което мечтаеха да направят откакто го видяха за първи път — заровиха изстиналите си ръце в красивото море от козина, погалиха го и така тръгнаха заедно. А след малко забелязаха, че вървят по склона на хълма, на който бе Каменната маса. Вървяла нагоре към това място, докъдето стигаха дърветата и когато приближиха последното дърво (онова, което бе заобиколено с малко храсталаци), Аслан спря и каза:
— О, деца, деца! Тук трябва да спрете. И каквото и да се случи, пазете се да не ви видят. Сбогом!
Двете момичета заплакаха горчиво (макар че едва ли знаеха защо) и се вкопчиха в лъва, целуваха гривата и носа му, и лапите, и големите му тъжни очи. След това той се извърна от тях и продължи към върха на хълма. А Луси и Сузан, свити в храстите, гледаха след него и ето какво видяха…
Огромна тълпа от разни същества бе наобиколила Каменната маса и макар луната да светеше, мнозина носеха факли, които горяха със злокобни червени пламъци и черен пушек. А какъв народ! Огромни людоеди с чудовищни зъби, вълци и човекоподобни същества с волски глави, духове на зли дървета и на отровни растения; и други същества, но тях няма да описвам, защото ако ги опиша, навярно възрастните няма да ви разрешат да четете тази книга — страшилища, магьосници и демони, привидения, върколаци, вампири и таласъми. Всъщност тук бяха всички поддръжници на Вещицата, които вълкът бе събрал по нейна заповед. А точно по средата, застанала до масата, бе самата Вещица.
Вой и ужасяващ крясък се изтръгна от тълпата, когато зърна големия лъв да върви към тях и за миг дори и Вещицата сякаш бе поразена от страх. След това се съвзе и се изсмя диво и свирепо.
— Глупакът! — изкрещя тя. — Глупакът дойде. Вържете го здраво.
Луси и Сузан затаиха дъх, като очакваха Аслан да изреве и да скочи върху враговете си. Но нищо подобно не стана. Четири магьосници, озъбени и злобно ухилени, макар (в началото) също да отстъпиха, донякъде изплашени от това, което трябваше да направят, се приближиха към него.
— Вържете го, казвам! — повтори Бялата вещица.
Магьосниците се спуснаха към него и победоносно закрещяха, когато разбраха, че той изобщо не се съпротивлява. После други — зли джуджета и маймуни, се втурнаха да им помагат, заедно претърколиха огромния лъв на гръб и завързаха четирите му лапи, като радостно крещяха, сякаш вършеха нещо много смело, макар че ако лъвът бе пожелал, само с едната си лапа можеше да убие всичките. Но той не издаде нито звук дори когато враговете опъваха и дърпаха въжетата толкова силно, че се впиваха в месата му. След това започнаха да го влачат към Каменната маса.
— Спрете! — каза Вещицата. — Нека първо го подстрижат.
Когато един великан излезе с ножици в ръце и приклекна до главата на Аслан, привържениците и отново избухнаха в злобен смях. Кръц-кръц-кръц — работеха ножиците и купища златни къдрици започнаха да падат на земята. След това великанът се изправи и децата, които наблюдаваха от своето скривалище, можаха да видят колко малко и различно изглеждаше лицето на Аслан без гривата си. Неприятелите също видяха разликата.
— Ха, та той е просто една голяма котка! — извика някой.
— От това ли нещо се страхувахме? — каза друг.
И те се изсипаха върху Аслан — подиграваха му се, говореха му неща като „Пис-пис! Бедно Писе!“, „Колко мишки хвана днес, котако?“ и „Искаш ли купичка мляко, Писане?“
— О, как могат! — каза Луси и по бузите й потекоха сълзи. — Зверове, зверове!
Защото сега, след като първото сътресение премина, оголеното лице на Аслан й се струваше по-смело, по-красиво, по-търпеливо от всякога.