— Сложете му намордник! — каза Вещицата.
Дори и сега, когато се суетяха около лицето му и слагаха намордника, само едно захапване на челюстите щеше да струва ръцете на двама-трима от тях. Но лъвът въобще не мръдна. А това изглежда разяри цялата сган. Сега всички се втурнаха към него. Тези, които се страхуваха да го доближат, дори и след като бе вързан, започнаха да събират смелост и в продължение на няколко минути двете момичета не можеха дори да го видят — така плътно бе заобиколен от всички в тълпата, които го ритаха, удряха, плюеха върху него и му се подиграваха.
Най-после сганта се насити. Започнаха да влачат вързания лъв с намордника на устата към Каменната маса, като едни го теглеха, а други бутаха. Той бе толкова огромен, че дори когато го дотътриха, трябваше да употребят всички сили, за да го вдигнат върху масата. И отново започнаха да го връзват и да стягат въжетата.
— Зверове! Зверове! — хълцаше Сузан. — Дори и сега ли се страхуват от него, дори и сега?
Щом вече вързаха Аслан върху плоския камък (и то така, че всъщност представляваше куп въжета), сред тълпата настъпи затишие. Четири магьосници с четири факли в ръце застанаха до ъглите на масата. Вещицата разголи ръце, както ги бе разголила предишната нощ, когато жертвата беше не Аслан, а Едмънд. След това започна да точи ножа си. Когато пламъкът на факлите го освети, на децата им се стори, че е направен не от стомана, а от камък и че има странна и зловеща форма.
Най-после кралицата се приближи. Стоеше до главата на Аслан. Мускулите на лицето и се свиваха и потръпваха от вълнение, а неговото, все още така спокойно — нито сърдито, нито уплашено, само малко тъжно, гледаше нагоре към небето. Сетне, точно преди да замахне с ножа, тя се наведе и с несигурен глас каза:
— Е, кой спечели накрая? Нима мислиш, глупако, че с това ще спасиш човека предател? Сега, както се договорихме, ще убия теб вместо него и така Тъмната магия ще бъде задоволена. Но щом ти умреш, кой ще ми попречи да убия и него? Кой ще го измъкне от ръцете ми тогава? Разбери, че ти ми даваш Нарния навеки: загубваш собствения си живот, а не си спасил неговия. Като знаеш това, надежда всяка остави и умри.
Децата не видяха самия момент на убийството. Не можеха да понесат тази гледка и закриха очи.
Глава петнадесета
По-тъмна магия от пра-прастари времена
Докато двете момичета все още стояха свити в храстите, покрили с ръце лицата си, те чуха зова на Вещицата:
— Хайде! Следвайте ме всички и ние ще се заловим с това, което е останало от тази война! Няма да ни отнеме много време да разбием човешката паплач и предателите, след като Големия глупак, Големия котарак вече лежи мъртъв.
В този момент за няколко секунди децата бяха заплашени от много голяма опасност. С диви крясъци и ручене на пискливи гайди, като надуваше пронизително ловджийски рогове, цялата тази гнусна пасмина се спусна от върха на хълма по склона точно покрай тяхното скривалище. Момичетата усетиха как привиденията минават като студен вятър, как земята трепери под копитата на галопиращите минотаври; над главите им се понесе вихрушка от мръсни крила, черни лешояди и гигантски прилепи. По всяко друго време те щяха да се разтреперят от страх, но сега тъгата, срамът и ужасът, причинени от смъртта на Аслан, така бяха запълнили мислите им, че едва ли забелязваха нещо.
Веднага щом в гората настъпи тишина, Сузан и Луси изпълзяха на голия връх. Луната вече бе слязла ниско, покрай нея плуваха леки облаци, но те все още можеха да видят очертанията на мъртвия Лъв, обвързан с въжета. Клекнали в мократа трева, двете целуваха студеното му лице, галеха красивата му козина — това, което бе останало от нея — и плакаха до изнемога. После се погледнаха, хванаха се за ръце — просто за да не се чувствуват самотни и отново се разплакаха. После отново замълчаха. Най-подир Луси каза:
— Не мога да понасям да гледам този отвратителен намордник! Чудя се не можем ли да го махнем?
И те се опитаха. След като доста се мъчиха с него (защото пръстите им бяха измръзнали, а настъпи и най-тъмната част на нощта), те успяха. Когато видяха лицето му без него, те отново избухнаха в плач, целуваха го, милваха го, избърсаха най-грижливо кръвта и пяната. И всичко беше толкова самотно, безнадеждно и ужасно, че аз не зная как да го опиша.
— Чудя се дали няма да успеем и да го развържем? — каза след малко Сузан.
Но враговете от чиста злоба бяха затегнали въжетата толкова здраво, че момичетата не можаха да се справят с възлите.
Надявам се, че никой, който чете тази книга, не е бил толкова нещастен, колкото бяха Сузи и Луси тази нощ. Но ако е бил… ако е будувал цяла нощ и е плакал, докато не са му останали никакви сълзи… тогава ще знае, че накрая настъпва някакво спокойствие. Усещане, като че ли никога няма да се случи нищо повече. Поне така се чувствуваха двете момичета. Часовете се нижеха един след друг в мъртвата тишина, а те почти не забелязваха, че им става все по-студено и по-студено. Най-сетне обаче Луси забеляза други две неща. Едното беше, че небето откъм източната страна на хълма бе станало малко по-светло, отколкото преди един час. Второто бе някакво леко движение в тревата до краката й. Отначало тя не му обърна внимание. Какво значение имаше това? Вече нищо нямаше значение! Но най-после тя видя, че неизвестното нещо започна да се движи нагоре, по изправените камъни, подпрели Каменната маса. И вече множество неизвестни неща се движеха насам-натам по тялото на Аслан. Тя се взря по-отблизо. Бяха някакви малки сиви животинки.