— Ох! — каза Сузан от другия край на масата. — Колко жестоко! Полазиха го ужасни малки мишки. Махайте се, малки зверчета. — И тя вдигна ръка да ги изплаши и ги прогони.
— Чакай! — каза Луси, която все още се взираше в тях отблизо. — Можеш ли да видиш какво правят?
Двете момичета се наведоха и се вгледаха.
— Струва ми се… — каза Сузан. — Колко странно! Те прегризват въжетата.
— Това си помислих и аз — каза Луси. — Мисля, че това са мишки приятели. Бедните мишлета — те не разбират, че той е мъртъв. Мислят, че ще му направят добро, като го отвържат.
Сега вече беше определено по-светло. Всяко от момичетата изведнъж забеляза колко е бяло лицето на другата. Те виждаха как мишките гризат въжетата — дузини, дори стотици малки полски мишлета. Най-после едно след друго въжетата бяха прегризани.
Небето на изток вече бе просветляло и звездите избледняваха — освен една много голяма звезда на изток, ниско до хоризонта. Усетиха, че им става по-студено, отколкото през нощта. Мишките си отидоха.
Момичетата изчистиха остатъците от прегризаните въжета. Без тях Аслан започна да прилича повече на себе си. С всеки изминат миг мъртвото му лице изглеждаше все по-благородно, колкото по-светло ставаше, толкова по-добре го виждаха.
В гората зад тях ликуващо изчирика птица. Часове наред бе толкова тихо, че този звук ги стресна. После й отговори друга птица. Скоро всички птици наоколо запяха.
Съвсем определено вече бе ранна утрин, а не късна нощ.
— Толкова ми е студено! — каза Луси.
— И на мен! — каза Сузан. — Хайде да се поразходим.
Те отидоха до източния край на хълма и погледнаха надолу. Самотната голяма звезда вече бе почти изчезнала. Полето изглеждаше тъмносиво, а отвъд, съвсем накрай света, се виждаше бледото море. Небето започна да става червено. Те изминаха разстоянието между мъртвия Аслан и източния хребет повече пъти, отколкото можеха да броят, като се опитваха да се стоплят; само колко изморени усещаха краката си! След това, когато се спряха за малко и погледнаха към морето и Каир Паравел (който едва сега можеха да различат), там, където морето и небето се срещаха, червеното се превърна в златно и бавно-бавно се показа ръбът на слънцето. В този миг чуха зад себе си силен шум — силен пукот, оглушителен шум, като че ли някой великан счупи великанската си чиния.
— Какво е това? — каза Луси и сграбчи ръката на Сузан.
— Аз… аз… страх ме е да се обърна — каза Сузан, — става нещо страшно.
— Правят му нещо още по-лошо — каза Луси. — Да вървим! — И тя се обърна, като задърпа Сузан със себе си.
Изгревът на слънцето направи всичко да изглежда така различно — всички цветове и сенки се бяха променили… че за миг те не видяха най-важното. След това видяха. Каменната маса бе разтрошена на две и голяма пукнатина минаваше от единия до другия й край; а Аслан го нямаше.
— О-о-о! — заплакаха двете момичета и се втурнаха към масата.
— О, колко лошо — хълцаше Луси, — можеха да оставят тялото на мира.
— Кой направи това? — плачеше Сузан. — Какво означава това? Друга магия?
— Да! — прозвуча зад тях един силен глас. — Друга магия!
Те се огледаха. Там, блестящ на слънчевия изгрев, по-голям, отколкото го бяха виждали преди, разтърсвайки грива (защото явно тя отново му бе пораснала), стоеше самият Аслан.
— О, Аслан! — извикаха двете деца, втренчили очи в него и почти толкова изплашени, колкото и радостни.
— Значи ти не си мъртъв, скъпи Аслан? — каза Луси.
— Не — каза Аслан.
— Ти да не си… да не си? — попита Сузан с разтреперан глас. Тя не можа да се насили да изрече думата „дух“.
Аслан наведе златната си глава и близна челото й. Обгърнаха я топлината на дъха му и някак плътна миризма, която като че бе попила в козината му.