Всички се втурнаха вътре и няколко минути целият мрачен, страшен и мухлясал стар замък ехтеше от отварянето на прозорците и от гласовете на всички, които крещяха едновременно:
— Не забравяй подземията!
— Помогни да отворим тази врата!
— Тук има друга малка вита стълба.
— О, виж ти! Тук има едно нещастно кенгуру. Извикайте Аслан!
— Пфу, как смърди тук!
— Внимавайте за капани…
— Елате насам! Горе на стълбището има още много!
Но най-хубаво беше, когато Луси се появи тичешком по стълбите нагоре, като викаше:
— Аслан! Аслан! Намерих господин Тумн. О, побързай!
Миг по-късно Луси и малкият фавън се държаха за ръце, въртяха се в кръг и танцуваха от радост. На човечето изобщо не му бе навредило, че е било статуя и, разбира се, всичко, което Луси имаше да му разкаже, му беше много интересно.
Най-после претърсването на крепостта на Вещицата свърши. Целият замък бе изпразнете, а през отворените врати и прозорци светлината и свежият въздух нахлуха във всички тъмни и злокобни места, която толкова се нуждаеха от тях. Цялата тълпа освободени статуи отново заля двора. И тогава някой (мисля, че беше Тумн) каза:
— А как ще излезем оттук? — защото Аслан бе влязъл със скок, а портите стояха още заключени.
— И с това ще се справим — каза Аслан и като застана на задните си крака, изрева нагоре към великана: — Ей, ти там горе, как ти е името?
— Великана Ръмбълбъфин, ако е угодно на Ваше Благородие — отговоря той, като пак докосна шапката си.
— Е, великане Ръмбълбъфин — каза Аслан, — нали ще ни изведеш оттук?
— Разбира се, Ваше Благородие. За мен ще бъде удоволствие — отговори великанът Ръмвълбъфин. — Отдалечете се от портите, дребосъци!
После той прекрачи към портата и трас-трас-трас! — заработя грамадната му тояга. При първия удар портата заскърца, при втория изпука, а при третия потрепери. След това той се залови с кулите от двете й страни и след няколко минути, през които се чуваше трясък и сгромолясване, двете кули заедно с голяма част от стената край тях рухнаха с гръм на земята, превърнати в куп жалки отломъци. А когато прахът се разнесе, беше странно да стоиш в този пустинен, мрачен каменен двор и да гледаш през дупката тревата, полюляващите се дървета и искрящите потоци в гората, сините хълмове зад нея, а отвъд тях — небето.
— Да пукна, ако не съм целият в мръсна пот — каза великанът, като лъхтеше подобно на огромен локомотив. — Изгубил съм форма. Предполагам, че нито една от вас, млади дами, няма нещо като носна кърпичка?
— Аз имам — отговори Луси и се повдигна на пръсти, като протягаше кърпичката колкото се може по-високо.
— Благодаря, госпожичке — каза великанът Ръмбълбъфин, като се наведе. В следващия миг Луси се стресна, защото усети, че се намира във въздуха, между палеца и показалеца на великана. Но когато я приближи до лицето си, той изведнъж се сепна, след което внимателно я положи на земята, мърморейки: — Господи! Взел съм малкото момиче. Простя ми, госпожичке! Помислих те за носната кърпичка.
— Не, не — каза Луси, като се смееше. — Ето я!
Този път той успя да я вземе, но за него кърпичката бе толкова голяма, колкото за теб да речем таблетката захарин, така че, когато Луси видя, че той започна да търка тържествено с нея голямото си червено лице тук и там, тя каза:
— Страхувам се, че не върши много работа, господин Ръмбълбъфин!
— Напротив, напротив! — каза великанът учтиво. — Никога не съм виждал по-хубава носна кърпичка. Толкова тънка, толкова удобна. Толкова… просто не знам как да я опиша.
— Какъв изискан, великан! — каза Луси на господин Тумн.
— О, да — отговори фавънът. — Като всички от семейство Бъфин. То е едно от най-уважаваните великански семейства в Нарния. Може и да не са много умни (никога не съм срещал умен великан!), но са старо семейство. С традиции, нали разбираш! Ако той бе от другия вид, тя никога нямаше да го превърне в камък.
В този миг Аслан плесна с лапи и помоли за тишина.
— Все още не сме приключили работата си за днес — каза той. — И ако в края на краищата трябва окончателно да победим Вещицата, преди да е настъпило времето за лягане, трябва веднага да открием къде се води битката.
— И, надявам се, да се присъединим, господине! — добави най-големият кентавър.
— Разбира се — каза Аслан. — А сега нека тези, които не могат да ни следват — имам предвид децата, джуджетата и всички малки животни, да възседнат тези, които могат, тоест, лъвовете, кентаврите, единорозите, конете, великаните и орлите. Тези, които имат остро обоняние, трябва да вървят отпред с нас, лъвовете, за да надушат къде се води битката. По-живо и се разпределете.