— Да, но сега е вече невъзможно — каза фавънът, като оставяше флейтата си и тъжно поклащаше глава към Луси.
— Невъзможно? — подскочи доста изплашена Луси. — Какво говорите, аз трябва да си тръгвам веднага, другите навярно вече се чудят какво се е случило с мен.
Но в следния миг тя попита:
— Господин Тумн, какво има?
Защото кафявите очи на фавъна бяха пълни със сълзи, които започнаха да се стичат по бузите му и скоро закапаха от върха на носа му. Накрая той закри лицето си с ръце и започна да плаче с глас.
— Господин Тумн, господин Тумн! — извика отчаяна Луси. — Не плачете, недейте! Какво стана? Да не би да не сте добре? Мили господин Тумн, кажете ми какво има?
Но фавънът продължаваше да ридае сърцераздирателно. И дори когато Луси отиде при него, прегърна го и му даде своята носна кърпичка, той не спря. Само взе кърпичката и започна да я използува, като се бършеше и я изстискваше с две ръце, когато тя ставаше тъй мокра, че не можеше повече да му служи. Накрая Луси видя, че стои в локва.
— Господин Тумн! — извика тя в ухото му и го разтърси. — Спрете, спрете веднага! Засрамете се, та вие сте голям фавън. За бога, защо плачете?
— О, о — хълцаше фавънът, — плача, защото съм много лош фавън.
— А, не, аз не мисля, че изобщо сте лош — каза Луси. — Аз мисля, че сте много добър фавън, най-добрият, който съм срещала.
— О, о! Ти сигурно не би казала това, ако знаеше — отговори, като продължаваше да хълца, господин Тумн. — Не, аз съм лош фавън. Мисля, че не е имало по-лош фавън, откакто свят светува.
— Но какво сте направил? — попита Луси.
— Моят стар баща например — каза господин Тумн, — виж портрета му над камината, той никога не би направил такова нещо.
— Какво нещо? — попита Луси.
— Като това, което съм направил аз — каза фавънът. — Аз постъпих на служба при Бялата вещица. Ето какъв съм аз. Служа на Бялата вещица.
— Бялата вещица ли? Коя е тя?
— Тази, която държи цялата Нарния в ръцете си. Тази, която прави тук да бъде вечна зима. Винаги да е зима и никога да не идва Коледа! Помисли си само!
— Колко ужасно! — каза Луси. — И за какво ви плаща тя?
— Е, това е най-лошото — каза господин Тумн с дълбока въздишка. — Аз отвличам за нея деца. Ето какъв съм. Погледни ме, дъще Евина. Би ли повярвала, че аз съм фавън, който пресреща в гората едно бедно, невинно дете и без то да му е направило нещо лошо, се преструва на негов приятел и го поканва в пещерата си само за да го приспи и да го предаде на Бялата вещица?
— Не — каза Луси, — сигурна съм, че вие няма да направите подобно нещо.
— Но аз вече го направих — каза фавънът.
— Ами… — започна доста бавно Луси, като се стараеше да бъде едновременно и справедлива, и не много груба с него. — Това е било много лошо, но аз виждам, че съжалявате и няма да го правите повече.
— О, дъще Евина, нима не разбираш, че това не е нещо, което съм направил някога, а нещо, което правя сега, в този миг?
— Какво искате да кажете? — извика Луси пребледняла.
— Ти си детето — каза Тумн. — Аз имам заповед от Бялата вещица, ако срещна някога в гората Адамов син или дъщеря на Ева, да ги хвана и да й ги предам. И ти си първото дете, което аз срещнах. Преструвах се, че съм ти приятел, поканих те на чай и те чаках да заспиш, за да ида да й съобщя за тебе.
— О, няма да го сторите, господин Тумн! — каза Луси. — Няма, нали? Наистина, наистина не бива!
— Но и да не й кажа — рече той, като започна отново да плаче, — тя все едно ще разбере. Ще заповяда да ми отрежат опашката, да ми изтръгнат рогата и да ми оскубят брадата. А тя самата ще замахне с магическата си пръчка над хубавите ми цепнати копита и ще ги превърне в ужасни тежки копита като на някой нещастен кон. Ако пък е много ядосана, веднага ще ме превърне в камък и аз ще стана статуя на фавън в нейната омразна къща, докато бъдат заети четирите трона на Каир Паравел, а бог знае кога ще бъде това и дали изобщо ще се случи.
— Много съжалявам, господин Тумн — каза Луси. — Но, моля ви, пуснете ме да се върна в къщи.
— Ще те пусна, разбира се — каза фавънът. — Трябва да те пусна. Сега разбирам това. Преди да те срещна, дори не знаех как изглеждат хората. Разбира се, че не мога да те предам на вещицата сега, след като те познавам. Но ние трябва веднага да тръгваме. Аз ще те изпратя до стълба с фенера. Надявам се, че ти ще се оправиш сама оттам до Празна Ая и Дреш Ник.
— Ще се оправя, сигурна съм — каза Луси.
— Трябва да вървим колкото се може по-тихо! — каза господин Тумн. — Гората е пълна с нейни шпиони. Дори някои от дърветата са на нейна страна.
Двамата скочиха, без да приберат масата. Господин Тумн отново отвори чадъра си, подаде ръка на Луси и двамата излязоха вън на снега. Обратният път съвсем не приличаше на този към пещерата на фавъна; те се прокрадваха назад колкото можеха по-бързо и без да продумат, като господин Тумн се придържаше към най-тъмните места. Луси се успокои едва когато стигнаха отново до стълба.