С голяма суетня и радостни възгласи те се подредиха. Като че ли най-доволен от всички беше другият лъв, който продължи да тича насам-натам, като се правеше на много зает, а всъщност само гледаше да съобщи на всеки срещнат:
— Чухте ли какво каза? „С нас, лъвовете“. Това значи той и аз. „С нас, лъвовете“. Ето, това ми харесва у Аслан. Никак не важничи, нито е надменен. „С нас, лъвовете“. Това означава той и аз.
И той продължи да го повтаря, докато Аслан не го натовари с три джуджета, една самодива, два заека и един таралеж. Това малко го успокои.
Когато всички бяха готови (едно голямо овчарско куче всъщност най-много помогна на Аслан да разпредели животните в определен ред), те потеглиха през дупката на оградата.
Най-напред вървяха лъвовете и кучетата, като душеха във всички посоки. Изведнъж едно голямо куче улови дирята и излая. След това не загубиха нито миг. Скоро всички кучета, лъвове, вълци и други животни с ловджийски нюх се движеха с пълна скорост, навели носове до земята, а останалите препускаха на около половин миля зад тях и ги следваха колкото се може по-бързо. Вдигаха шум както при лов на лисици в Англия, дори повече, защото от време на време към мелодията на кучешкия лай се добавяше и ревът на другия лъв, а понякога и далеч по-дълбокият и по-страшен рев на самия Аслан. Колкото по-лесно ставаше да се следва дирята, толкова по-бързо вървяха те. И тогава, точно като стигнаха до последния завой на тясната криволичеща долина, Луси чу над всички тези звуци да надделява друг, различен звук, който предизвика странно усещане в нея. Това беше шум от викове и крясъци, от сблъскване на метал с метал.
После излязоха от тясната долина и тогава тя веднага разбра причината. Питър и Едмънд, заедно с цялата армия на Аслан, се сражаваха отчаяно с тълпата страхотни същества, които бе видяла предишната нощ; но сега, на дневна светлина, те изглеждаха още по-страшни и чудовищни, още по-безобразни. А и като че бяха много повече. Армията на Питър, разположена с гръб към нея, й изглеждаше страшно малобройна. По цялото бойно поле имаше пръснати статуи — явно Вещицата бе използувала магическата си пръчка. Но в момента сякаш не я използуваше, а се биеше с каменния си нож. Този, с когото се сражаваше, беше Питър. И двамата се биеха така ожесточено, че Луси едва разбираше какво става. Мяркаше се ту каменният нож, ту сабята на Питър, при това така бързо, сякаш имаше три ножа и три саби. Двамата бяха в средата. Бойната линия се простираше във всички посоки. Накъдето и да погледнеше Луси, се вършеха страшни неща.
— Слезте от гърба ми, деца! — извика Аслан.
Двете момичета се спуснаха долу. След това с рев, който разтърси цяла Нарния, от стълба с фенера на запад до бреговете на Източното море, грамадният звяр се хвърли върху Бялата вещица. Луси видя, че върху лицето й, обърнато за миг към него, се изписа ужас и почуда. Лъвът и Вещицата се затъркаляха по земята, като Вещицата беше отдолу. Същевременно всички войнствени същества, които Аслан бе довел от къщата на Вещицата, се спуснаха като бесни срещу вражеските линии — джуджетата с бойните си брадвички, озъбените кучета, великанът с тоягата си (под краката му загивала смазани десетки врагове), рогатите единорози, кентаврите с конски копита, размахали саби. И изморената армия на Питър се оживи, новодошлите ревяха, враговете хленчеха и пищяха и гората ехтеше от грохота на атаката.
Глава седемнадесета
Преследването на белия елен
Няколко минути след пристигането им битката приключи. Повечето неприятели бяха убити още при първия щурм на Аслан и неговите другари. А когато тези, които останаха живи и видяха, че Вещицата е мъртва, или се предадоха, или побягнаха. Следващото нещо, което Луси видя, бе Питър и Аслан да си стискат ръцете. Странно й бе, че Питър изглежда така — с пребледняло и сурово лице, много по-голям на вид.
— Всичко дължим на Едмънд — говореше Питър. — Аслан, ако не беше той, щяха да ни победят. Вещицата превръщаше нашите войници в камък, накъдето и да погледнеше човек. Но нищо не можеше да спре Едмънд. Той с бой си проправи път, свали трима човекоядци и стигна до мястото, където тя тъкмо превръщаше един от твоите леопарди в статуя. И когато я доближи, вместо направо да се хвърли върху нея и независимо от усилията си просто да бъде превърнат в статуя, той се сети да счупи със сабята си магическата й пръчка. А всички ние правехме точно обратното. Щом пръчката бе счупена, вече имахме някаква надежда, макар да бяхме загубили толкова много дотогава. А той бе страшно тежко ранен. Трябва да отидем да го видим.