Стъпките, които бе чула, бяха на Едмънд. Той влезе в стаята точно навреме, за да види как Луси изчезва в гардероба. Веднага реши да я последва — не защото мислеше, че там е особено подходящо място за криене, а защото искаше да продължи да я дразни за измислената от нея страна. Той отвори вратата. Видя висящите палта, усети миризмата на нафталин, беше тъмно и тихо, но от Луси нямаше и следа.
— Тя мисли, че аз съм Сузан, която е дошла да я хване — си каза Едмънд, — и затова седи съвсем тихо вътре в дъното на дрешника.
Скочи вътре и затвори вратата, като забрави колко е глупаво да се прави това. После започна пипнешком да търси Луси в тъмното. Очакваше, че ще я намери за няколко секунди и беше много учуден, че не успява. Реши да отвори отново вратата, за да влезе малко светлина, но и вратата не можа да намери. Това никак не му хареса и той лудо започна да опипва по всички посоки. Дори извика:
— Луси, Лу, къде си? Знам, че си тук.
Нямаше никакъв отговор и Едмънд забеляза, че неговият собствен глас звучи доста странно, не както очакваш да го чуеш в дрешник, а като на открито. Забеляза също, че неочаквано му стана студено и тогава видя светлина.
— Слава богу — каза Едмънд, — сигурно вратата се е отворила сама.
Той съвсем забрави за Луси и тръгна към светлината, като мислеше, че е отворената врата на дрешника. Но вместо да излезе в празната стая, видя, че излиза изпод сянката на няколко гъсти мрачни ели, на открито, сред гора.
Под краката му скриптеше сух сняг, а още повече сняг имаше по клоните на дърветата. Небето над главата му бе бледосиньо, такова, каквото човек може да види сутрин в хубав зимен ден. Точно пред себе си между стволовете на дърветата той видя да изгрява слънцето — червено и ясно. Цареше пълна тишина, като че ли той бе единственото живо същество в тази страна. По дърветата нямаше нито една червеношийка, нито една катеричка, а гората се простираше навсякъде наоколо, докъдето погледът му стигаше. Той потръпна.
Изведнъж си спомни, че търси Луси; спомни си и колко лош беше към нея заради „измислената“ й страна, която сега се оказа съвсем не измислена. Помисли си, че тя трябва да е някъде съвсем близо и извика:
— Луси! Луси! И аз, Едмънд, съм тук.
Нямаше никакъв отговор.
„Тя ми е сърдита за всичко, което й говорех напоследък“ — помисли Едмънд. И макар че не му се искаше да си признае, че е сбъркал, още по-малко му се щеше да бъде сам в това странно, студено, безмълвно място. И той отново завика:
— Слушай, Лу, съжалявам, че не ти повярвах! Сега виждам, че си била съвсем права. Моля те, излез! Ела да се сдобрим!
И отново никакъв отговор.
„Такива са момичетата — си каза Едмънд, — стои някъде намусена и не приема извинения.“
Той отново се огледа, заключи, че това място не му харесва много и почти беше решил да се върне вкъщи, когато чу, далеч в гората, дрънченето на звънчета. Ослуша се. Звукът се приближаваше все повече и ето че пред очите му изскочи шейна, теглена от два северни елена.
Елените бяха големи почти колкото шотландски понита, а козината им беше толкова бяла, че дори снегът не изглеждаше бял в сравнение с тях. Разклонените им рога бяха позлатени и блестяха като запалени на изгряващото слънце. Хамутите им от червена кожа бяха обшити със звънчета. В шейната, подкарало елените, седеше дебело джудже — ако се изправеше, щеше да е високо около три стъпки. Беше облечено в кожа от бяла мечка, а на главата си имаше червена качулка с дълъг златен пискюл на върха. Огромната му брада покриваше коленете му и му служеше вместо одеяло. А зад него, на доста по-висока седалка в средата на шейната, седеше съвсем различна персона — грамадна жена, по-висока от всяка друга, която Едмънд бе виждал. Тя също бе покрита с бяла кожа чак до брадичката, в дясната си ръка държеше дълга права златна пръчка, а на главата си имаше златна корона. Лицето й беше бяло, но не просто бледо, а бяло като сняг или като хартия, или като захарна глазура. Само устните й бяха яркочервени. Общо взето лицето й бе красиво, но надменно, студено и отблъскващо.