Всички освен Луси. Тя остана, защото си помисли, че си струва да се помъчи да отвори дрешника. Беше почти сигурна, че е заключен, но за нейна изненада вратата се отвори лесно и отвътре се търкулнаха две топчета нафталин.
Луси надникна и видя няколко дълги кожени палта. Едва ли имаше нещо, което обичаше повече от мекотата на кожите. Тя веднага влезе в дрешника, шмугна се между палтата и зарови лицето си в тях. Остави вратата отворена, защото знаеше колко е глупаво да се затвориш в дрешник. След малко влезе по-навътре и попадна на втори ред палта, който висеше зад първия. Беше тъмно и Луси протегна ръце, за да не се удари в гърба на дрешника. Направи крачка напред, две, три… Очакваше, че пръстите й ще се допрат до дърво, но все още не го достигаше.
„Какъв огромен дрешник!“ — мислеше си Луси и продължаваше да влиза навътре, като разтваряше меките надиплени палта. Изведнъж почувства, че нещо скрипти под краката й.
„Дали не стъпвам върху топчета нафталин!“ — запита се тя и се наведе да провери с ръка. Но вместо дъното на дрешника напипа нещо пухкаво и хладно. „Странно!“ — помисли си Луси и направи още няколко крачки напред.
Сега вече почувства, че до лицето и ръцете й не се допира меката кожа, а нещо твърдо, грубо и дори бодливо.
— Като че ли съм сред клоните на дърво! — възкликна Луси.
Видя далечни проблясъци на светлина. Отгоре й се сипеше нещо меко и студено. Минута по-късно тя разбра, че стои насред гора, под краката й има сняг, а из въздуха танцуват снежинки.
Първоначално се изплаши, но любопитството й надделя. Погледна през рамо, за да се увери, че вижда отворената врата на дрешника. В стаята все още беше ден. „Ако поискам, винаги мога да се върна обратно“ — помисли си Луси.
Тя тръгна напред през гората към светлина, която беше видяла. След десетина минути разбра, че това е уличен фенер. Докато го гледаше и се чудеше защо в гората има фенер, както и какво да прави по-нататък, Луси чу приближаващо се топуркане. Скоро в светлината на фенера застана странно същество.
То бе малко по-високо от нея и носеше побелял от снега чадър. От кръста нагоре приличаше на човек, но краката му напомняха тези на козел, с черна лъскава козина и копита. Имаше и опашка, която беше елегантно преметната върху ръката му, за да не се влачи по снега. На врата си имаше червено вълнено шалче, а и кожата му бе червеникава. Макар и странно, лицето му беше приятно, увенчано от къдрава коса, над която стърчаха рога. Имаше и малка щръкнала брадичка. В едната си ръка, както казах, държеше чадър, а в другата — пакети, увити в кафява хартия. Изглеждаше така, сякаш се връщаше от коледни покупки. Това бе фавън. Като видя Луси, така се стресна, че изпусна всичките си пакети.
— Боже мой! — възкликна фавънът.
Глава втора
Какво намери Луси
— Добър вечер! — поздрави Луси.
Но фавънът не й отговори веднага, тъй като беше улисан в събирането на разпилените пакети. Когато свърши, леко се поклони и каза:
— Добър вечер, добър вечер! Извинете, надявам се няма да бъде много нахално, ако предположа, че вие сте дъщеря на Ева!
— Аз се казвам Луси — отвърна тя, объркана от въпроса му.
— Но нали ти си… извинявай… нали ти си това, което наричат момиче?
— Разбира се, че съм момиче — отвърна Луси.
— Значи всъщност ти си човек?
— Разбира се, че съм човек — каза Луси, все още леко озадачена.
— Разбира се, разбира се. Колко глупаво от моя страна! Но аз никога не съм виждал нито син на Адам, нито дъщеря на Ева. Приятно ми е! Излиза, че… — И той млъкна, сякаш се канеше да каже нещо, което нямаше намерение да казва, но се усети навреме. — Приятно ми е, приятно ми е. Разрешете да ви се представя! Аз се казвам Тумнус.
— Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Тумнус — усмихна се Луси.
— Разрешете да ви попитам, дъще Евина — каза господин Тумнус, — как попаднахте в Нарния?
— Нарния ли? Какво е това? — учуди се Луси.
— Това тук е страната Нарния — каза фавънът. — Тя е всичко, което се намира между стълба с фенера и големия дворец Каир Паравел на Източното море. А ти… ти дойде от необитаемите гори на запад, нали?
— Аз дойдох от дрешника в празната стая — отговори Луси.
— Ех! — въздъхна доста тъжно господин Тумнус. — Ако бях залягал над учебниците по география като малък, сега щях да знам повече за необикновените страни. Но вече е твърде късно.
— Но това не са страни — каза Луси, която едва не се разсмя. — Мястото е ей там, на няколко крачки зад мен, въпреки че не съм съвсем сигурна… Сега там е лято.
— А в Нарния — промълви господин Тумнус — е зима. От доста време е зима и ние двамата ще се простудим, ако продължаваме да разговаряме на снега. Дъще Евина, дошла си от далечната страна Празна Ая, в която царува вечно лято в град Дреш Ник… Ще имаш ли нещо против да те поканя у дома на чай?