— О, Сюзан! Погледни! Виж лъва!
Предполагам, че сте виждали някой да доближава запалена клечка кибрит до парче вестник. За миг като че нищо не става, после забелязвате как тънка ивица пламък пролазва по края на вестника. Така беше и сега. Секунда след като бе облъхнат от дъха на Аслан, каменният лъв изглеждаше съвсем същият. После тъничка златна ивица пропълзя по белия му мраморен гръб, разпростря се по-нашироко, както пламъкът близва отвсякъде къса хартия. Тогава, докато задната му част явно още беше каменна, лъвът разтърси грива и всички тежки каменни дипли се накъдриха в жива козина. Накрая отвори голямата си червена паст в удивителна прозявка. Постепенно и задните му крака се съживиха. Той повдигна единия крак и се почеса. После, като видя Аслан, тръгна с подскоци подире му и като подрипваше около него, скимтеше от радост и подскачаше, за да го близне по муцуната.
Естествено очите на децата се обърнаха да следват Лъва, но гледката бе чудесна и те скоро забравиха за него. Навсякъде около тях статуите оживяваха. Съживените същества тичаха след Аслан, танцуваха около него, докато почти го скриха от погледа на децата. Вместо мъртвешката белота дворът сега бе пламнал от цветове: от лъскавите кестеняви хълбоци на кентаврите, синкавите рога на еднорозите, ослепителното оперение на птиците, червеникавокафявите лисици, кучета и сатири, от жълтите чорапи и пурпурните качулки на джуджетата, от белите момичета — брези, момичетата — буки в свежопрозрачно зелено, момичетата — лиственици в толкова блестящозелено, че преминаваше почти в жълто. А вместо мъртвата тишина цялото място звънтеше от щастливо ръмжене, рев, скимтене, лай, писукане, гукане, цвилене, тропане, викане, песни и смях.
— О-ле-ле! — възкликна с променен глас Сюзан. — Виж! Дали е безопасен?
Луси погледна и видя, че Аслан беше съживил току-що с дъха си краката на каменния великан.
— Бъдете спокойни! — извика весело Аслан. — Щом съживя краката му, останалата част от тялото ще ги последва.
— Не точно това имах предвид — прошепна Сюзан на Луси. Но вече бе твърде късно да се направи нещо, та дори и Аслан да я бе чул. Промяната пълзеше нагоре по краката на великана. Той вече можеше да движи ходилата си. След миг свали тоягата от рамото си, разтърка очи и каза:
— Я гледай! Трябва да съм заспал. Виж ти! Къде е тази малка проклета Вещица, която тичаше по земята? Беше някъде в краката ми.
И когато всички започнаха да викат и обясняват какво всъщност се е случило, великанът сложи ръка на ухото си и ги накара да повторят казаното. Най-после разбра и се наведе, докато главата му стигна на височината на купа сено, и няколко пъти докосна шапката си в знак на благодарност към Аслан. Честното му грозновато лице сияеше. (Сега в Англия всякакъв вид великани са такава рядкост, а много от тях са добродушни, но мога да се обзаложа — никога не сте виждали великан със сияещо лице! Гледката наистина си струваше.)
— А сега, напред към къщата! — извика Аслан. — По-живо! Нагоре и надолу по стълбите и в стаята на Вещицата! Не оставяйте ъгълче непретърсено! Кой знае къде можете да намерите някой нещастен затворник!
Всички се втурнаха вътре. Няколко минути целият мрачен, страшен и мухлясал замък ехтеше от отварянето на прозорците и от гласовете на всички, които крещяха едновременно:
— Не забравяй подземията!
— Помогни да отворим тази врата!
— Тук има друга малка вита стълба.
— О, виж ти! Тук има едно нещастно кенгуру. Извикайте Аслан!
— Пфу, как смърди тук!
— Внимавайте за капани…
— Елате насам! Горе на стълбището има още много!
Но най-хубавото беше, когато Луси се появи тичешком по стълбите, като викаше:
— Аслан! Аслан! Намерих господин Тумнус, моля те, побързай!
Миг по-късно Луси и малкият фавън се държаха за ръце, въртяха се в кръг и танцуваха от радост. На човечето изобщо не му бе навредило, че е било статуя, и, разбира се, всичко, което Луси разказваше, му беше много интересно.
Най-после претърсването на крепостта свърши. Целият замък бе изпразнен, а през отворените врати и прозорци светлината и свежият въздух нахлуха във всички тъмни и злокобни места, които толкова се нуждаеха от тях. Цялата тълпа съживени статуи отново заля двора. И тогава някой (мисля, че беше Тумнус) попита:
— А как ще излезем оттук?